Когато приключи със замазването на стената, Бартомио чу лая на кучетата и цвиленето на конете в конюшнята.
Идваха хора.
Идваха за него. Идваха за всички.
Забърза към параклиса да се помоли набързо за последен път, преди да бъде отведен и да посрещне сигурната си участ.
Докато войниците нахлуваха през портата, един от монасите тичаше презглава през осветената от луната поляна зад манастира. Беше захвърлил расото и разпятието и бе облечен като прост ковач в риза, гамаши и работна жилетка. Щеше да се скрие при реката и на сутринта щеше да се представи на добрите хора от селото като усърден работник и богобоязлив човек.
А ако откажеха да го приемат, щеше да им разкрие тайна, която със сигурност щеше да събуди интереса им. В това Мишел дьо Боне, доскоро брат Мишел от манастира Руак, беше напълно сигурен.
32.
Вторник вечерта
Исак прочете последните думи от ръкописа, след което по линията се възцари тишина.
— Люк, там ли си още?
Люк беше в таксито, на няколко пресечки от хотела. Тротоарите бяха пълни с хора, които крачеха целеустремено към домовете си или излизаха някъде.
— Да, тук съм.
В ума му се въртяха отделни фрагменти.
Бизонът от Руак.
Дългата шия на Сара.
Кола, летяща към тях на тъмна уличка в Кембридж. Пиер, проснат по очи на пода на пещерата.
Двеста и двайсет години.
Тамплиери.
Св. Бернар, изрязан върху червена кожена корица. Тътен от експлозия и пушек в далечината.
Пикратол.
Юг, смеещ се.
Юг, мъртъв.
Натрошеното тяло на Зви върху скалите.
Презрително ухилен Боне.
Десетата зала.
Сара.
Изведнъж всичко си застана на мястото. Беше като момента, в който математикът решава теорема и написва със задоволство в бележника си QED. Quod erat demonstrandum13.
Беше доказано.
— Имаш ли кола? — попита Люк.
— Да, разбира се.
— Ще ми услужиш ли с нея?
Телефонът завибрира в ръката му. Търсеше го някой друг. Люк свали за момент апарата, за да погледне дисплея.
Сара Мелъри.
Сърцето му бясно заби. Натисна зеленото копче, без да предупреди Исак, че затваря.
— Сара!
Мълчание. После прозвуча мъжки глас. Стар глас.
— Държим я.
Люк знаеше кой е.
— Какво искаш?
— Да поговорим. Нищо повече. После тя може да си върви. Ти също. Има някои неща, които трябва да разбереш.
— Искам да говоря с нея.
Чуха се приглушени звуци. Люк зачака.
— Люк? — Беше Сара.
— Добре ли си?
Гласът й звучеше уплашено.
— Моля те, помогни ми.
— Ето — отново се разнесе мъжкият глас. — Вече разговаря с нея.
— Направиш ли и нещо, ще те убия. Ще те убия.
Таксиметровият шофьор го стрелна с поглед в огледалото, но явно реши да не се меси в чужди работи.
— Не се и съмнявам — с подигравателен тон отвърна мъжът. — Ще дойдеш ли да поговорим?
— Тя ранена ли е?
— Не, само притеснена. Държахме се джентълменски.
— По-добре да казваш истината, кълна се.
Мъжът не му обърна внимание.
— Ще ти кажа къде да идеш.
— Знам къде си.
— Добре. Това не е проблем за нас. Има обаче едно условие. Трябва да дойдеш сам. Бъди на мястото в полунощ. Нито минута по-късно. Доведеш ли жандармерия, полиция или когото и да било, тя ще умре по неприятен начин, ти ще умреш, пещерата ти ще бъде унищожена. Нищо няма да остане. Не казвай на никого за това. И повярвай, не е празна закана.
Исак остави Люк в кабинета си за половин час, докато помогне на едно от децата си с домашното. Жена му надникна да предложи кафе, но Люк пишеше толкова ожесточено, че едва намери време да откаже. Писмото не беше изпипано — груби драсканици с непълни изречения и съкращения. Искаше му се да може да събере мислите си и да ги подреди, но времето не му достигаше. И това трябваше да свърши работа.
Използва принтера/копир на Исак да направи дубликат на писмото, както и дубликати на цветното копие на ръкописа от Руак. Напъха всичко в двата плика, които му бе дал Исак. На първия написа ПОЛКОВНИК ТУКА, ЖАНДАРМЕРИЙСКИ УЧАСТЪК В ДОРДОН, ПЕРИГЬО, а на другия — ЖЕРАР ЖИРО, ЛЬО МОНД.