След по-малко от половин час цялата плячка била в селото, а водачите от Съпротивата така и не разбрали.
В подземното скривалище Боне взел лост и отворил малкия сандък. Вътре имало картина. Портрет на прекрасен млад мъж с бледо лице, наметнат с кожи.
— Дебелогъзият Гьоринг е искал това — обявил Боне, като вдигнал картината пред съселяните си. — Сигурно струва много. Вземи, Одил. Да се наслаждаваш на едно хубаво момче. Заслужи си го.
Одил моментално се влюбила в портрета. Изобщо не я интересувало дали е ценен или не. Младият мъж от картината вече бил неин. Смятала да го окачи на стената над кухненската маса, за да закусва, обядва и вечеря с него.
Наистина бил хубаво момче.
На светлината на голите крушки преброили парите и разделили златните кюлчета. Замаяни от победата и пиенето, слушали последните преценки на Боне, които били обявени по следния начин.
— Тук има достатъчно, за да уредим живота си — казал той и вдигнал чаша. — Приятели и роднини, за много години!
Минаваше един. Въпреки безкрайния ден Люк не бе уморен. Вцепенен, но не и уморен. Жената, в която се взираше, беше на сто и шестнайсет години. А изглеждаше знойна и гъвкава, апетитна четирийсетгодишна дама.
— След войната живеехме в мир — рече тя. — Не тормозим никого, никой не тормози нас. Искаме да си живеем живота. Това е. Но после дойде ти и всичко се промени.
— Значи вината е моя? — невярващо попита той. — Искаш да кажеш, че кръвта на убитите от вас е по моите ръце?
Откъм кухнята се чуха тежки стъпки. Люк бързо се обърна. Боне изпълни входа с едрата си фигура. Не се бе бръснал от известно време и бузите му бяха покрити с бяла четина.
— Имаме право да се защитаваме! — изфъфли той. Почти пръскаше слюнки. — Имаме право да бъдем свободни. Имаме право да бъдем оставени на мира. Няма да позволя да ни изследват, бодат и да се отнасят с нас като с животни в зоологическа градина. А точно това ще се случи, ако продължиш с проклетата си пещера.
Синът му стоеше зад него. Ръкавите на тениската му бяха опънати от яките бицепси. Двамата мъже влязоха в дневната. Ботушите им бяха кални.
Люк стана и се обърна към тях.
— Добре, чух Одил. Вече разбрах що за хора сте. Чудесно. А сега искам да видя Сара и да я отведа у дома.
— Първо трябва да поговорим — настоя Боне.
— За какво?
— Кой друг знае? На кого още си разказал за нас?
Ако възнамеряваха да го сплашат със свирепите си погледи и заплашителната стойка, определено постигнаха успех. Люк беше едър, но не беше боец. Тези хора бяха способни на изключителна жестокост, това поне бе ясно.
— Никой не знае, но ако с мен се случи нещо, всички ще разберат. Оставих писмо, което ще бъде отворено, ако умра или изчезна.
— Къде е това писмо? — попита Боне.
— Нямам какво повече да кажа. Къде е Сара?
Жак се изсмя подигравателно.
— Наблизо е. Хвърлил съм й око, да знаеш.
Едрото просташко лице и неприкритият сексуален намек влудиха Люк. Нямаше значение, че щеше да си изпати зле. Постъпката не бе разумна, но той се хвърли напред и юмрукът му улучи Жак по скулата.
Като че ли нарани ръката си повече, отколкото лицето на дръвника, защото Жак успя да се отърси и така го срита с коляно в слабините, че Люк рухна на четири крака, потопен в море от болка и гадене.
— Жак, не! — изкрещя Одил, когато брат й понечи да го изрита отново в чатала.
— Не там! — нареди Боне и синът му отстъпи. Кметът застана над Люк и стовари тежкия си като ковашки чук юмрук върху врата му. — А тук!
34.
Дойде на себе си с глухо пулсираща глава и остра болка във врата. Докосна мястото, където бе попаднал ударът. Беше болезнено и натъртено, но пръстите на ръцете и краката му се движеха, затова реши, че няма нещо счупено. Лежеше на някакво старо мухлясало легло с лице към каменна стена. Студен сив варовик, гръбнакът на Перигор.
Обърна се. От тавана висеше гола крушка. Обърна се отново, този път на дясната си страна. И видя лицето.
Кожата му бе толкова бяла и чиста, че приличаше едва ли не на призрак. Младият мъж го гледаше с абсолютно същото спокойствие, с което Мона Лиза наблюдава почитателите си в Лувъра. Това бе картината на Рафаело. „Портрет на млад мъж“ беше поставен върху сандък с германски надпис, подпрян на влажната каменна стена, сякаш бе никому ненужно платно в очакване на контейнера за боклук или гаражна разпродажба.