Надигна се и спусна крака на пода. Главата му пулсираше, но успя да се изправи. Помещението бе горе-долу с размерите на дневната на Одил, пълно със сандъци, навити килими и всякакви вехтории — свещници, вази, лампи, дори един сребърен сервиз за чай. Вдигна един свещник. Оказа се ужасно тежък.
Господи, помисли си той. Чисто злато.
Чу се изщракване на резе и вратата се отвори.
Отново Боне и синът му.
Видяха, че държи свещника. Боне извади малък пистолет от джоба си.
— Остави го — нареди той.
Люк изсумтя и го хвърли на пода. Свещникът се огъна.
— Половината от стойността му отиде.
— У кого е писмото, което казваш, че си написал? — отново попита Боне.
Люк се изпъчи.
— Няма да ти кажа нищо, докато не видя Сара.
— Трябва да ми кажеш — настоя Боне.
— Трябва да ти го начукам.
Боне прошепна нещо в ухото на сина си. Двамата излязоха и отново заключиха вратата. Люк огледа помещението по-внимателно. Стените бяха от камък, подът — циментов. Вратата изглеждаше доста солидна. Таванът бе покрит с гипс. Може би там имаше някакъв шанс. Нямаше да е трудно да се качи на сандъците и да поръчка тук-там. Тогава видя купчината хардуер и кабели в единия ъгъл зад някакви кашони. Изруга на глас. Компютрите му!
Вратата отново се отвори.
Този път на прага стоеше Сара, следвана от Одил.
— Десет минути и нито секунда повече — заяви Одил и леко побутна Сара. Вратата се затръшна и двамата останаха сами.
Тя изглеждаше дребна и крехка, но цялата сияеше, че го вижда.
— Люк! Боже мой, това си ти!
— Не знаеше ли, че идвам?
Тя поклати глава и сведе лице, за да скрие сълзите си.
Люк пристъпи към нея и я прегърна, за да може да се наплаче на гърдите му. Усещаше хлипането й с дланите си върху гърба й.
— Всичко е наред — зашепна успокоително той. — Всичко ще се оправи. Вече не си сама. Тук съм.
Тя се дръпна да избърше сълзите и отново успя да се усмихне.
— А ти добре ли си? — попита. — Направиха ли ти нещо?
— Не, добре съм. Къде сме?
— Не съм сигурна. Не съм видяла нищо освен помещение като това и една съвсем малка тоалетна. Мисля, че сме в някакво мазе.
— Съсипах се от притеснения за теб — каза Люк. — Направо се провали вдън земя. Нямах представа какво се е случило. Ходих до апартамента ти. Обадих се на шефа ти. Опитах се да накарам полицията да те търси.
— Така и не успях да изляза от Кембридж — едва чуто отвърна тя.
Сара остана до Фред Прентис в оживения коридор на болница „Нъфилд“. Люк й беше казал, че трябва спешно да се върне във Франция. Случило се нещо лошо. И толкова. Трябвало да върви, съжалявал. Ще се обади, когато разбере подробности.
Фред забеляза, че е потресена, и въпреки състоянието си той беше онзи, който успокояваше нея.
— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред — рече й.
— Фред, за Бога, не се тревожи за мен!
— Изглеждаш разстроена. Иска ми се да имаше стол. Ще попитам, може да ти донесат.
— Добре съм. — Тя се наведе над перилата и потупа единствения му здрав крайник. — Ще ми кажеш ли какво откри?
— Да — кимна той. — Няма да е зле да се поразсеем с малко наука. Да си чувала за ген F0X03A?
— Съжалявам, не.
— А за SIRT1?
— Боя се, че и той липсва в речника ми.
— Не е проблем. Въпросът е тясно специализиран. Аз също не съм експерт, но прочетох някои неща, след като пробата ти освети тези двата като прожектори на циркова арена.
— Да не искаш да кажеш, че е имало допълнителна активност освен ергот алкалоидите?
— Ерготите са само началото. Твоята отвара има доста интересни свойства. Бих го описал като рог на изобилието за фармакологията. Всъщност, дори бях включил фразата в един от слайдовете на презентацията. Реших, че е уместна.
Сара искаше да го върне отново на въпроса.
— Гените…
— Да, гените. Ето какво научих. Наричат ги гени на оцеляването. SIRT1 е сиртуин едно, който възстановява ДНК. Той е част от фамилията гени, които контролират скоростта на стареене. Ако го активираш чрез химически агент или, което е доста любопитно, ако лишиш животното от нужните му калории, можеш да постигнеш забележително удължаване на живота. Гените възстановяват нарушенията в ДНК, причинени от нормалните клетъчни процеси. Нали знаеш твърдението, че червеното вино удължава живота?