Тя го накара да сграбчи лампиона, отскубвайки кабела от контакта.
Тя го накара да замахне като с пикел и да забие основата му в гръбначния стълб.
И когато Жак се изви от болка, вдигна глава и изквича като ранено куче, тя го накара да стовари с все сили лампиона върху черепа му и да го счупи като орех. Тялото се строполи наполовина на пода.
Сара стенеше. Люк притисна голото й тяло към себе си и й зашепна, че всичко ще се оправи. Очите й не можеха да се фокусират. Люк продължаваше да й говори, шепнеше й, долепил устни до студеното й ухо. И накрая чу немощно, гърлено „Люк“.
Нямаше време да се опитва да я облича. Избута трупа на Жак от леглото и я уви в окървавената завивка. Канеше се да я вземе на ръце, когато му хрумна нещо. Претърси джобовете на Жак. С огромно удоволствие напипа твърдия му мобилен телефон. Погледна го.
Нямаше обхват. Разбира се. Намираха се под земята.
Пъхна телефона в джоба си, грабна Сара и я изнесе на ръце, като бутна вратата с коляно.
Коридорът бе празен.
Затича се с нея, далеч от музиката.
Чувстваше се силен, а тя бе лека като перце.
С отдалечаването от централната зала коридорът ставаше все по-тъмен. Люк напрегна очи, за да вижда какво има пред него.
Стълби.
Боне отново погледна часовника си, надигна тежките си бутове от стола и се помъкна обратно към стаята на Одил да види как дъщеря му прекарва с любовника си.
Бяха минали четири години от последното раждане на дете в Руак. Трябваше да наваксат, ако искаха да ги има и в бъдеще. Одил беше твърде придирчива според него. Красива жена като нея би трябвало да бълва бебета като на конвейер.
А тя забременя само три пъти през дългия си живот. Веднъж по време на Първата световна война, но пометна и изгуби бебето. Втория път бе непосредствено след Втората световна война. Момчето, заченато от един боец от Съпротивата от Руан, умря от бебешка треска. Третия път забременя в началото на шейсетте от един парижки турист, с когото преспа за една нощ.
Този път се роди момиче. То растеше красиво и носеше на малките си рамене надеждите на Боне и на цялото село. Детето обаче умря при един идиотски инцидент тук, в подземието. Катереше се по старите германски сандъци с желанието да се добере до върха на дървената планина, когато един от тях се катурна и я смаза с тежестта си.
Одил изпадна в депресия и въпреки молбите на баща си изгуби интерес към мъжете отвън.
Докато не се появиха археолозите.
Единственият светъл лъч в кошмара, ако питате самия Боне.
Отвори вратата с очакването да види две прекрасни любещи се тела, но тя беше сама и хъркаше с подпухнала устна.
— Исусе Христе! — възкликна той.
Нямаше нужда да претърсва стаята. Просто нямаше къде да се скрие тук.
Втурна се навън и се затича, доколкото позволяваха скованите му от артрит крака, към стаята на Жак.
Там попадна на далеч по-лоша сцена. Синът му лежеше на пода, смазан, окървавен и стопроцентово мъртъв. Сара беше изчезнала.
— Боже мой, Боже мой. Боже мой! — промълви той.
Нещо се беше оплескало неимоверно.
Къде е Симар?
— Пеле! — изкрещя той. — Пеле!
Люк понесе Сара нагоре по тъмното стълбище. В края му имаше незаключена врата.
Озоваха се в кухня, обикновена селска кухня.
Пренесе я през някакъв коридор и дневна, които бяха тъмни и празни, с разположение като в къщата на Одил. Остави Сара на едно канапе и нагласи чаршафа, за да я покрие по-добре.
Дръпна завесите.
Пред него се намираше главната улица на Руак.
Колата на Исак беше паркирана отсреща, пред дома на Одил.
Всички къщи бяха свързани. Подземието наистина се намираше под пътя, както бе предположил.
Бързо провери телефона на Жак. Сигналът беше добър. Извика списъка с последните обаждания.
Татко — мобилен.
Добре, помисли си той, но сега нямам време.
Естествено, ключовете от колата на Исак бяха изчезнали.
Бързо претършува къщата, като се опитваше да бъде колкото се може по-тих; вероятно собственикът й беше някъде долу, но не можеше да е напълно сигурен.
В коридора намери две полезни неща — ключове за кола и стара едноцевна пушка. Отвори я. В цевта имаше патрон. Намери още няколко в една кесия.
Боне се клатушкаше през подземния комплекс и крещеше името на Пеле. Всички останали мъже бяха в хватката на чая и нямаше да стават за нищо в близкия час, че и повече. Съдбата на селото зависеше от него.