Приклад на автомат улучи гърба му. Усети как едно ребро се пукна и рухна на земята в агония, мъчейки се да си поеме дъх. Когато бе в състояние да говори отново, напипа ръкописа през ризата си. Обкованите със сребро ръбове се впиваха в кожата му.
— А какво ще кажете за ръкописа от манастира? — попита, като се мръщеше от болка.
— Тъкмо се канех да ви питам за него — каза Гатиноа. — Претърсихме помещенията на Пино, но така и не го открихме. Какво представлява той?
— Нищо особено. — Люк отново се намръщи. — Просто цялата история на чая и рецептата, записана от един монах през хиляда триста и седма. Доста завладяващо четиво.
Самоуверената физиономия на Гатиноа се разкриви.
— Марол! Защо не знаем за това?
Изгубил ума и дума, Марол се сви под изпепеляващия поглед на шефа си.
— Нямам представа. Разбира се, следяхме всички обаждания между Пино и Симар, между Мелъри и Симар. Нищо. Не сме попадали на никакви сведения за ръкопис.
Люк се усмихна, въпреки че болката беше пронизваща.
— Ръкописът е шифрован. Юг успя да го разчете. Ако бяхте потърсили в пристигащата му поща, щяхте да знаете.
В далечината се чу вой на сирени.
Всички ги чуха.
— Обадих се на жандармерията — подхвърли Люк. — Идват. Полковник Тука от Перигьо. За вас всичко свърши.
— Съжалявам, но грешите — възрази Гатиноа с известно напрежение в гласа. — Марол ще поговори с тях. Ние сме от един и същи екип, макар и по-нагоре в йерархията. Няма да се месят.
Пеле, който се беше смълчал за известно време, застена силно, сякаш бе изгубил съзнание и сега отново идваше на себе си.
— Господи! — възкликна Гатиноа. — Не мога дори да мисля от този шум! Марол, довърши го. Може би ще успееш да свършиш поне това както трябва.
Докато Люк опираше ръце на коленете си, Марол отиде до Пеле и без капка колебание изстреля куршум в главата му. Когато екотът от гърмежа замря, в кръга отново стана тихо — ако не се броят сирените в далечината.
— Ти си просто един долен убиец — изсъска Люк на Гатиноа.
— Мислете, каквото си искате. Аз знам, че съм патриот.
Люк се изправи и използва твърдостта на кориците като шина, притискайки с лакът скритата книга към гръдния си кош.
— Няма да разисквам с теб, кучи сине. Само ще ти кажа, че няма да убиеш Сара, както няма да убиеш и мен.
— Това пък защо? — отбранително попита Гатиноа, усетил увереността на Люк.
— Защото ако с мен се случи нещо, пресата ще получи писмо. В него може и да няма нищо за теб, но всичко останало е там. Руак. Чаят. Убийствата. И копие на ръкописа, заедно с превода му.
Сирените вече бяха съвсем наблизо, воят им пронизваше въздуха.
— Марол — нареди Гатиноа. — Иди да се оправиш с жандармерията. Пресрещни ги. Дръж ги настрана от селото. Отивай и гледай да не прецакаш нещо.
Пристъпи бавно към Люк и спря достатъчно близо до него, за да могат да си разменят удари. Взираше се в него цели петнайсет секунди, без да каже нито дума.
— Знаете ли, четох профила ви, професоре. Вие сте честен човек, а аз винаги мога да кажа кога някой честен човек лъже. Смятам, че казвате истината.
— Естествено, че казвам истината — натърти Люк.
Гатиноа поклати глава и погледна към небето.
— В такъв случай предлагам да намерим решение. Такова, което ще удовлетворява мен, вас, но най-важното — което да е в изгода на Франция. Склонен ли сте на сделка, професоре?
Люк впери поглед в студените му очи.
Телефонът на Гатиноа иззвъня. Той го извади от джоба на панталона си.
— Да. Да, действайте по моя заповед. — Прибра телефона и отново се обърна към Люк. — Само момент, професоре.
Първо имаше проблясък.
Беше ослепително ярък, нажежен до бяло, сякаш денят внезапно бе нахлул в нощта и слънцето бе изгряло преждевременно.
После дойде звукът. И грохотът.
Ударната вълна разтърси земята, чакълът затрака и за момент всички залитнаха.
— Обстановката винаги е била непредвидима — просто рече Гатиноа. — Време беше да сложим край на това. Работата ни продължава, но Руак вече го няма.
38.
В сутрешния ситен дъжд кратерът, където доскоро се намираше Руак, напомняше на Люк за снимките от Локърби след разбиването на самолета на „Пан Ам“.
Нямаше главна улица. Нямаше къщи, нямаше кафене — само огромна черна, покрита с отпадъци и автомобили дупка, от която се виеше черен като въглен дим. Пожарникарите поливаха с маркучите си горящите места по дължината на трапа, но поради опасност от пропадане не им бе позволено да приближат достатъчно, за да постигнат ефект. Налагаше се пожарите да угаснат сами.