От грубата карта в книгата Люк беше решил, че най-доброто начало на търсенето им е южният край на Руак, разположен на източния бряг на река Везер. Руак беше старо селце, което — за разлика от съседните — не предлагаше абсолютно никакви туристически атракции и затова си оставаше тихо и спокойно през цялата година. Нямаше музеи и галерии, кафенето беше само едно, липсваха табели, които да насочват посетителите към праисторически пещери или скални навеси. Имаше само една застлана с калдъръм улица, покрай която се издигаха каменни къщи с лимоновожълти стени; доста от тях все още бяха запазили оригиналните покриви с невъзможно тежки плочи от пронизана с жилки сива скала, които преди време се срещаха навсякъде в района, но вече бързо изчезваха, сменени от далеч по-практичните керемиди. Руак беше малък спретнат анклав със скромни градини и пълни с макове саксии, и докато караше бавно през центъра му, оглеждайки се за място за паркиране, Люк направи някои идилични коментари относно неподправената му автентичност. Юг изобщо не се трогна и трепна при вида на една жена с огромни бедра, която се намръщи на колата, докато се промъкваше покрай нея на тясната алея. В края на редицата къщи, където Люк се зачуди в коя посока да продължи, имаше малко пасище с ниска ограда и навес за инструменти. Завързаната при навеса коза се облекчи ефектно и Юг не се сдържа.
— Господи, мразя провинцията! — възкликна той. — Как изобщо успя да ме убедиш да дойда с теб?
Люк се усмихна и обърна към реката.
Не намериха удобно място за паркиране и затова Люк спря джипа на поляната в покрайнините на селото. Реката не се виждаше зад дърветата, но ромонът на водата достигаше слабо до тях. Люк остави на предното стъкло картон с надпис, че са по работа от университета в Бордо; това можеше да им спести глобата, но можеше и да не го направи — всичко зависеше от нагласата на местните жандарми. Помогна на Юг да нагласи раницата си и двамата навлязоха в гората.
Беше горещо и въздухът бе изпълнен с жужене на насекоми. Нямаше пътека, но храстите, папратите и бурените не бяха много гъсти. Тук-там имаха проблеми с провирането между диви кестени, дъбове и букове, които образуваха същински балдахин над главите им, закриваха обедното слънце и разхлаждаха въздуха. Територията не беше напълно девствена. Купчина смачкани кутии от бира под една акация беше свидетелство за неотдавнашно нощно забавление. Люк се раздразни от посегателството над природата. Иначе съвършената картина с висящи кремави цветя на зелен фон беше развалена от боклука и той измърмори, че трябва да почистят на връщане. Юг завъртя очи, отчаян от природозащитните настроения на приятеля си, и се помъкна напред.
Приближаваха реката и звукът на течащата вода изпълваше слуха им, докато не излязоха от гъсталака и изведнъж се оказаха на един корниз, на близо двайсет метра над Везер. През широката проблясваща река се откриваше великолепна гледка към плодородна долина от другата страна. Огромната равнина, изпъстрена с разноцветните кръпки на засети с пшеница и фасул ниви и зелени пасища със стада добитък, се губеше в маранята на хоризонта.
— А сега накъде? — попита Юг и тромаво намести раницата си.
Люк извади копието на картата и посочи.
— Добре, започнах с предположението, че групата постройки е Руак, защото тази кула тук е досущ като романската кула на манастира. Ясно е, че картата не е съставена с някакъв точен мащаб, но относителните местоположения съвпадат, нали?
Юг кимна.
— Значи мислиш, че сме някъде тук? — Пръстът му докосна една точка недалеч от лъкатушещата синя линия.
— Да се надяваме. Ако ли не, очаква ни много дълъг ден. Затова предлагам да тръгнем покрай скалите натам, докато не намерим нещо, подобно на това. — Люк потупа с пръст първата двойка вълнообразни сини линии. — Едва ли можем да разчитаме на това странно дърво, което е нарисувал. Бих се изненадал, ако е на мястото си шестстотин години по-късно. — Разсмя се и добави: — И моля, внимавай да не паднеш. Ще бъде трагично.
— Не толкова за мен, колкото за двете жени, на които плащам издръжка, че ще им се наложи да ми идват на погребението — мрачно промърмори Юг.
Поради географската особеност на долината пропастта, на чийто ръб се намираха, беше по-ниска от отвесните скали надолу по течението. Докато вървяха, теренът стана силно залесен и се озоваха в средата на скалите — варовиковата стена се издигаше на още двайсетина метра над главите им. Преходът не беше опасен. Корнизът беше достатъчно широк и стабилен, а изгледът надолу към реката беше като от пощенска картичка. Въпреки това Люк не забравяше нито за миг, че приятелят му е новак в подобни приключения, и затова поддържаше бавно темпо и избираше най-сигурните места за стъпване, а Юг го следваше по петите.