— Ако това е водопад, аз съм папата.
— Лятото беше сухо. Сигурен съм, че след дъждовна пролет си става съвсем приличен водопад. Да тръгваме, преди да се е стъмнило. Ако намерим втори, вечерята е от мен.
Продължиха близо час в сгъстяващия се здрач. Вместо да гледа, Люк вече непрекъснато опипваше скалата в търсене на влага.
Ставаше все по-тъмно. Люк се канеше да обяви край на търсенето, когато и двамата едновременно чуха звука на капеща вода. На няколко крачки пред тях скалите бяха мокри, водата се събираше на локва на корниза и преливаше надолу към реката. Беше по-скоро ручейче, отколкото водопад, но Люк смяташе, че са на верния път. Дори Юг се оживи и се съгласи да продължат, докато слънцето залезе.
Люк извади отново картата и посочи двата водопада и кръстчето, което бележеше пещерата.
— Ако тази част от картата е точна, то пещерата е някъде наблизо, но няма начин да се разбере дали е под или над нас. Мисля, че имаме още петнайсет минути светлина, след това ще бъде безсмислено да продължаваме.
Търсеха през целия четвърт час, като използваха малките мощни фенерчета на Люк, за да компенсират намаляващата светлина. Над тях скалата се виждаше добре. За да изследва стената отдолу, Люк час по час лягаше по корем и осветяваше през ръба с фенерчето. Като се изключат нормалните пластове и цепнатини, нищо не намекваше за наличието на пещера над или под тях.
Накрая стана твърде тъмно, за да продължат. Корнизът тук бе достатъчно широк и можеха да пренощуват, без да се налага да се връщат — което бе добре, тъй като вече и двамата бяха гладни и уморени.
Юг стовари задника си върху раницата.
— Е, къде е вечерята?
— Идва. Няма да останеш разочарован.
За нула време Люк приготви чудесно угощение на малкия примус — подправено филе и пържени в тиган картофи, хляб с хрупкава коричка, меко козе сирене и бутилка добро „Кахор“, което определено си заслужаваше мъкненето цял ден.
Храниха се и пиха, докато нощта се спускаше над тях. Нямаше луна и небето премина през все потъмни оттенъци на сивото, докато не стана абсолютно черно. Кацнали на корниза, двамата сякаш бяха сами на края на вселената. Това усещане, засилено от плътното вино, насочи разговора в меланхолична посока и Юг, увит в спалния си чувал, за да се стопли, не след дълго започна мрачно да оплаква живота си.
— Колко мъже познаваш, които са се женили за две жени, а са се развеждали три пъти? — попита той. — Когато двамата с Мартин се оженихме отново, беше момент на временно безумие, признавам. И знаеш ли какво? За тези три месеца лудост бях награден с поредното нападение срещу портфейла ми. Нейният адвокат се оказа по-добър от моя, но пък моят беше братовчед ми Ален, така че бях с вързани ръце.
— Сега виждаш ли се с някоя? — попита Люк.
— Има една банкерка Адел, която е студена като замразен грах, една актриса на име Лорентин, за която подозирам, че е бисексуална, и…
— И кой?
Юг въздъхна.
— И отново се виждам с Мартин.
— Не мога да повярвам! — възкликна Люк. — Наистина си пълен идиот.
— Знам, знам… — Гласът на Юг замря в нощта, той допи виното си и си сипа още в алуминиевата чаша. — Ами ти? Гордееш ли се с постиженията си?
Люк разви постелката си и нагласи спалния си чувал върху нея.
— Не, приятел, не се гордея. Едно момиче за една, най-много две нощи, това е. Не си падам по продължителните връзки.
— Но с онова американско момиче, как й беше името, определено бяхте двойка преди няколко години.
— Сара.
— Какво стана?
Люк се пъхна в чувала си.
— Тя беше различна. Тъжна история.
— Ти ли я напусна?
— Обратното. Тя ме изхвърли, но си го заслужавах. Бях глупак.
— Значи ти си глупак, аз съм идиот, а сега и двамата спим на някакъв корниз на крачка от пропастта, което доста добре потвърждава умствените ни качества. — Юг дръпна ципа на спалния си чувал и заяви: — А сега заспивам, за да се отърва от нещастието си. Ако на сутринта ме няма, отишъл съм да пикая и съм забравил къде се намирам.
Само няколко минути по-късно той вече хъркаше и Люк остана съвсем сам, като се мъчеше да разпознае някоя звезда или планета през облаците и винените изпарения.
Не след дълго се унесе или поне така му се стори, защото долови бързите черни петънца, които се движеха над него като насън. Имаше обаче нещо познато в непредсказуемите резки завои и високата скорост. Мисълта изведнъж го накара да изтрезнее — прилепи.