Юг го задърпа за ръкава на якето.
— Ще измислиш нещо по време на закуска. А сега, за Бога, да вървим!
Утрото беше превърнало река Везер в искряща ивица. Денят бе свеж, изпълнен с птичи песни. Прохладният чист въздух навлизаше в дробовете им и ги пречистваше.
Преди да напуснат пещерата, Люк внимателно възстанови сухия зид, като се погрижи да скрие входа толкова ефективно, колкото го бяха направили създателите на стената, които и да бяха те. Беше уморен до смърт, но същевременно замаян от находката и едно тънко гласче го предупреждаваше, че при тези обстоятелства трябва да бъдат особено предпазливи по скалния корниз.
Въпреки това напредваха добре по обратния път и не след дълго старата хвойна се показа пред тях. Юг трябваше да нагласи ремъците на раницата си и широката площадка под грубия ронещ се ствол беше добро място за почивка.
Люк унесено отпиваше от малкото останала им вода и се взираше към отсрещната страна на реката. Нима изминалата нощ бе истинска? Беше ли готов за положението, в което се беше оказал? Можеше ли да си позволи да преобърне напълно живота си, да се превърне в публична личност, в лицето на това безумно откритие?
Унесът му беше прекъснат от едва доловим шум, нещо като драскане от посоката, от която бяха дошли. Източникът не се виждаше от храстите и стърчащите скали. Едва не го подмина като нещо незначително, но сетивата му се бяха изострили достатъчно, за да провери. Стана и се върна няколко метра назад. Малко преди да заобиколи стърчащите камъни, му се стори, че отново чува шума, но когато пред него се разкри корнизът, по който бяха минали неотдавна, не видя нищо.
Остана за миг, като се чудеше дали да не продължи напред. Нещо в това драскане го беше разтревожило; усети как безпокойството (или беше страх?) пробяга по цялото му тяло. Но в този момент Юг на висок глас обяви, че е готов за път, и усещането отмина. Люк бързо се върна при приятеля си под хвойната и не му спомена нищо.
Беше късна сутрин, когато пристигнаха уморени при джипа. Верен на думата си и въпреки преследващите го привидения от изминалата нощ, Люк бе настоял да спрат и да съберат боклука.
Видя пръв пораженията и изруга високо.
— По дяволите, Юг, виж това, моля те!
Прозорецът от страната на шофьора беше разбит и седалката бе посипана с парчета стъкло. Картонът с надпис УНИВЕРСИТЕТ В БОРДО беше скъсан на две и подигравателно пъхнат под чистачките.
— Дружелюбните местни — насмешливо отбеляза Юг. — Да върнем ли кутиите от бира там, където им е мястото?
— Няма да позволя това да помрачи настроението ми — решително каза Люк, макар и през зъби. Започна да чисти стъклата и парчетата картон. — Нищо няма да помрачи настроението ми.
Преди да включи на скорост, порови в жабката и отново започна да ругае.
— Мислех си, че нищо няма да помрачи настроението ти — обади се Юг.
— Книжката ми я няма. На кого му е притрябвал талонът на колата, по дяволите?
Затръшна капака на жабката и подкара, като мърмореше нещо.
Спряха в центъра на Руак пред малкото кафене, което си нямаше име, а само надпис КАФЕ, ТЮТЮН. Юг се опита да заключи колата и Люк посочи подигравателно разбития прозорец, но преди да влязат, го предупреди:
— Внимавай какво казваш. Имаме голяма тайна за пазене.
Кафенето бе слабо осветено и побираше шест маси с мушама, от които само една беше заета. Собственикът стоеше зад бара. Беше човек със загрубяла кожа, гъста бяла коса и прошарени мустаци, с голямо кръгло шкембе. Двамата посетители, млад мъж и по-възрастна жена, млъкнаха и ги зяпнаха, сякаш бяха пришълци от космоса.
— Сервирате ли? — попита Юг.
Собственикът им посочи една маса и грубо остави две менюта, преди да се оттегли към кухнята, като тътреше крака по дъските на пода.
Люк извика зад гърба му и го попита къде се намира най-близкото полицейско управление. Собственикът бавно се обърна и отговори с въпрос:
— Защо?
— Някой счупи прозореца на колата ми.
— Докато карахте ли?
— Не, бях паркирал.
— Къде бяхте паркирали?
Подложен на такъв разпит, Люк погледна невярващо приятеля си и се тросна:
— Не е важно.
— Сигурно има нещо нередно — промърмори собственикът уж под нос, но достатъчно високо, за да го чуят. После каза с по-силен глас: — Сарла. Има управление в Сарла.