— Видя ли това? — попита Юг. — Може пък в провинцията в крайна сметка да не е чак толкова зле.
В заведението влязоха трима мъже. Двама от тях приличаха на фермери, с мръсни ръце и засъхнала кал по обувките. Третият, който бе по-възрастен, беше чист и добре облечен, с костюм и вратовръзка. Собственикът на кафенето им кимна зад бара и се обърна на висок глас към най-стария.
— Добър ден, Пеле. Как си?
— Така, както бях и на закуска — грубо измърмори онзи, но докато отговаряше, зяпаше открито към Люк и Юг.
Тримата се настаниха на масата в ъгъла и заговориха тихо помежду си.
Люк се почувства определено неудобно. Собственикът на кафенето сякаш общуваше с новодошлите зад гърба му с очи и Люк имаше чувството, че е неволен участник в някаква груба детска игра. Всеки път когато се обърнеше, мъжете извръщаха погледи и отново започваха да си бъбрят. Юг като че ли не забелязваше малката драма. Или пък самият аз съм станал прекалено докачлив, помисли си Люк.
— Хей, Пеле, искаш ли малко бекон по-късно? — обади се собственикът над главите им.
— Само ако е от Дювал — отвърна онзи. — Друг бекон не вкусвам.
— Не се безпокой, от Дювал ще е.
Люк забеляза, че собственикът обръща знака на вратата от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО.
Чу плъзгането на стол по дървения под.
Ясно почувства погледите върху гърба си.
Собственикът започна да дрънчи с чашите и да ги подрежда шумно по лавицата.
Усещането изобщо не се нравеше на Люк и тъкмо се канеше да се обърне към въображаемите погледи, когато чу скърцането на спирачки.
Син жандармерийски ван спря зад джипа и Люк с радост скочи на крака.
— Обадих им се за колата — каза той на Юг. — Излез, когато приключиш.
Използва момента да изгледа кръвнишки мъжете в ъгъла, но те избегнаха погледа му.
Собственикът излезе зад бара и грубо им тръсна сметката.
— И без това затварям.
Люк погледна презрително хартийката, хвърли няколко евро на масата и се обърна към Юг.
— Не бързай толкова да си променяш мнението за провинцията.
8.
Люк дълго се взираше в телефона, преди да го вземе и да набере номера, който бе намерил в уебсайта й.
Не му беше лесно да позвъни — всъщност, беше напълно необичайно за него, но пък в края на краищата, обстоятелствата също бяха необичайни.
Нуждаеше се от най-добрите хора, а в нейната област нямаше по-добър. Така че просто отказваше да прави компромиси.
Намираше се в кабинета си в кампуса на университета в Бордо и гледаше как бързо движещата се атлантическа буря се изсипва върху вътрешния двор. Познатият натрапчив английски сигнал запищя в ухото му и после, съвсем неочаквано, чу мекия й плътен глас.
— Ало, Сара?
— Люк?
— Да, аз съм.
Настъпи дълго мълчание и той се принуди да попита дали още е там.
— Тук съм. Просто се опитвам да реша дали да не ти затворя.
Бяха минали две години от първата им среща.
Тя беше прекарала лятото в Париж в работа върху книгата си „Преходът от късния палеолит към мезолита от гледната точка на палинологията“6, на която не беше писано да влезе в списъка с бестселъри, но укрепи още повече растящия й авторитет.
Той беше в Лез Ейзи, правеше обходи и залагаше първия сондаж на онова, което щеше да се превърне в дългогодишна кампания.
Бяха „едно“, както се изразяваше тя, в продължение на две години. Той беше чул лекцията й на лош френски на една конференция върху плейстоцена в Парижкия университет и след това се бе примъкнал до нея по време на коктейла. По-късно тя щеше да разказва на приятелките си, че го видяла как умело се провира през тълпата като наемен убиец и се надявала, че мургавият красив мъж се е запътил към нея. Беше я обезоръжил с цветистите си комплименти за работата й на перфектен американски английски. Вечеряха заедно. Както и на следващата вечер.
После тя призна пред приятелките си и дори пред майка си в Калифорния, че е хлътнала; беше пила от вълшебното питие и се беше върнала за още. Това, че говореха на общ професионален език, бе приятно, но едва ли можеше да послужи като основа на привличането. Репутацията му й беше известна, но освен това в него имаше нещо диво и необуздано, което тя възприе като предизвикателство. Беше почти десет години по-възрастен от нея и й се искаше да вярва, че вече е дал достатъчно вятърничави клетви, за да може да се установи в нещо подобно на моногамия. Сара изсипваше енергия във връзката подобно на огняр, неуморно хвърлящ въглища в пещта на стар локомотив. Той толкова пъти й бе казвал с предизвикателния си тон, че това е най-дългата връзка в живота му, та вече й беше дошло до гуша от думите му. Сара запълваше географската пропаст между Париж и Бордо, като буквално живееше във влака. Очакваше от него да я покани на разкопките си през лятото, но това така и не стана, а след това тя чу носещите се слухове за особено близкото му приятелство с някаква хубавичка унгарска геоложка от екипа му.