Групата забеляза възможността за една нова Ласко и Шове и перспективата за повишаване на международния престиж на страната и за развитие на икономиката в района. Морис Барбие се беше развълнувал до такава степен, че сякаш щеше да му прилошее. Зачервен и почти треперещ, той заяви, че заповедта ще бъде дадена незабавно и пещерата ще бъде обявена за паметник на културата. Ще бъде съставена комисия, която да определи правилните процедури и методологии и да избере ръководството на археологическата експедиция.
Тук Абенхайм, който се мръщеше мълчаливо по време на изложението на Люк, скочи и започна да убеждава всички, че министерството трябва лично да се заеме с проучването — с което намекваше, че именно той трябва да оглави комисията и да води разкопките в новата пещера. Люк кипеше, докато гледаше мазното му представяне. Абенхайм беше от неговото поколение, една-две години по-възрастен, и определено не му отстъпваше като академичен археолог, но за разлика от Люк нямаше теренен опит. Би могло да се определи като аристократичен бюрократ, по-скоро някакъв блед и мършав счетоводител, отколкото археолог. Люк обичаше лопати, кирки и слънце в небето. Подозираше, че Абенхайм има траен афинитет към телефони, електронни таблици и правителствени кабинети с луминесцентно осветление. За самия Абенхайм пък Люк несъмнено бе търсещ слава самохвалко.
Барбие умело отклони дискусиите относно ръководството и подтикна групата засега да се съсредоточи върху належащите въпроси.
Министърът взе думата и недвусмислено даде съгласието си за заповедта за защита и извънредно отпускане на средства. Заръча на Барбие да препрати препоръките си на съответната комисия и помоли да бъде държана в течение за развитието на нещата. С това срещата приключи.
Люк излезе от залата и тръгна по коридорите на властта, като си подсвиркваше радостно. Щом излезе навън, разкара вратовръзката, напъха я в джоба си и отиде да се срещне с Юг край Лувъра, за да отпразнуват събитието.
За византийската бюрокрация на Министерството на културата нещата се задвижиха с главозамайваща скорост. Люк задиша по-леко, когато две седмици по-късно Барбие му съобщи, че новосформираната комисия за пещерата Руак го е определила за ръководител на разкопките само с един глас против.
— Едва ли е нужно да гадаеш чий — пошегува се той.
Все пак посъветва Люк да се опита да държи Абенхайм добре информиран и доволен — ако не за друго, то поне за да облекчи живота на Барбие. После добави с малко завистлив тон:
— Ще станеш Рицар на изкуствата и перото, да знаеш. Въпрос на време е.
— Ако това означава да нося костюм и вратовръзка, не съм особено навит — сардонично отвърна Люк.
Седмица по-късно в долината на река Везер се проведе едва ли не военна операция. Подразделение на инженерни войски с подкрепата на местната жандармерия отиде с Люк до скалите на Руак. На отвора на пещерата поставиха бронирана врата от вида, който се използваше в банките. От върха на скалата бяха спуснати електропроводи, монтираха се камери, появи се барака за охрана и сигнална система в гората над обекта, а през ръба прокарани здрави алуминиеви стълби с перила, за да се избегне дългото ходене по корнизите.
Когато конвоят мина шумно през Руак, Люк видя подозрително надничащи зад завесите лица. Белокосият собственик на кафенето спря да мете пред заведението, подпря се на метлата си и се намръщи към бавно движещия се лендровър, а когато позна шофьора, на лицето му се изписа раздразнение. Люк едва сдържа хлапашкия си порив да покаже на дъртака среден пръст, но все пак му смигна повече от очевидно — нещо, за което после щеше да съжалява.
След като пещерата бе затворена и заключена, Люк спа спокойно за първи път от нощта на откритието. Беше му призляло от тревоги заради евентуалното изтичане на информация, вандализъм и иманярство. Това вече беше минало.
Работата можеше да започне.
Все пак началото на същинските разкопки щеше да е възможно едва в средата на есента. Не можеше просто да щракнеш с пръсти и всичко да се уреди. Трябваше да събере екип, да се изготвят графици, да се набави екипировка, да се открият сметки и да се уреди настаняване.
Последната задача, колкото и прозаична да изглеждаше, се оказа трудна. Люк бе твърдо решен да намери квартири в района, за предпочитане в Руак. Нищо не го обезсърчаваше повече от перспективата да губи ценно време в пътуване до обекта. Посъветваха го да се свърже с кмета на селцето, някой си мосю Боне, за да види дали не могат да се намерят къщи под наем. Ако това не станеше, щеше да е достатъчно да получи разрешение за разполагане на каравани и палатки в земята на някой фермер с достъп до питейна вода. Люк нямаше нищо против по-суровите условия. Всъщност, животът в лагер при подобни начинания се отразяваше добре на дружеската атмосфера. Липсата на удобства обикновено водеше до по-тясно свързване между хората.