Имаше отговор.
Тал щеше да остане в Залата на растенията, в създаденото от него свещено място. Извисяващата купа щеше да остане с него. Също и бизонът. И най-добрият му кремъчен нож. Човекът птица щеше да му прави компания. Никой вече нямаше да влиза в залата.
Докато останалите предци живееха около лагерните си огньове на небето, великият Тал завинаги щеше да остане в изрисуваната си пещера.
30.
Вторник следобед
До вечерята с Исак оставаха още няколко часа. Люк лежеше в леглото със затоплен от компютъра корем, готов да се оттегли в убежището на забравата. Кутията с входящите съобщения се взираше в него. Люк се колебаеше дали да не затвори капака на лаптопа и да се унесе в сън.
Вместо това щракна върху имейла от Марго.
Така или иначе трябваше да го направи, така че защо не още сега? Да поеме горчилката със сладкото, да зърне последната щастлива интерлюдия в един живот. Съобщението бе озаглавено просто СНИМКИТЕ НА ЮГ. Пое треперливо дъх и разкъсван от емоции, щракна върху приложените файлове.
Дузината изображения се свалиха едно след друго от мрежата на твърдия диск.
Прегледа всяко едно.
Снимки на Люк, Сара и Одил, разхождащи се из Дом.
Снимки на масата в ресторанта — Сара и Люк, ухиленият Юг, прегърнал през рамо Одил и отпуснал небрежно длан върху гърдите й.
После групова снимка на четиримата, направена от сервитьора, заедно със специалните десерти на заведението. Човек можеше почти да чуе смеха.
В края на списъка имаше още една снимка.
Впери поглед в нея. Не пасваше на останалите — наличието й бе неуместно.
Щракна, за да я отвори на пълен екран.
„Какво е това, по дяволите?“
Маслена картина на жълта стена. Млад мъж, може би от епохата на Ренесанса, седнал и взиращ се с подозрение в художника. Лицето му бе издължено и женствено, косата се спускаше до раменете. Носеше черна мека шапка и бяла риза с невъзможно бухнали ръкави, а най-поразителна бе наметката му от напръскана с черни петънца леопардова кожа.
Какво правеше това нещо в мобилния телефон на Юг? Да не би някой да е използвал камерата след смъртта му? Кой би занесъл телефона на един мъртъв човек в музея, за да снима картина?
„Чакай! Виж датата и часа!“
Часът беше отбелязан с ярки дигитални цифри — 23,53.
Какво му беше казал онзи жандарм на мястото на катастрофата?
Не е стигнал до селото. Ако е напуснал лагера в единайсет и трийсет, инцидентът би трябвало да е станал не по-късно от единайсет и четирийсет.
Люк вече седеше на ръба на леглото и прокарваше отново и отново пръсти през косата си, сякаш статичното електричество можеше да задейства още синапси в мозъка му.
„23,53! Тринайсет минути след като е трябвало да е мъртъв, Юг е направил снимка на картина!“
Сети се за друг разговор, думите изпълниха съзнанието му със стряскаща яснота — информация, която мозъкът му явно беше отбелязал като евентуално нужна за в бъдеще.
На празненството по случай откриването на разкопките мосю Телифер, председателят на общинския съвет на Перигьо, дърдореше за местните легенди.
Съпротивата ударила главната линия недалеч от Руак и се измъкнала с цялото богатство, което било предназначено лично за Гьоринг — някъде около сто милиона евро по сегашни цени, както и с някои прочути картини, сред които уж бил и „Портрет на млад мъж“ на Рафаело. Част от награбеното стигнало до Дьо Гол в Алжир и несъмнено, че е било използвано добре, но голяма част от парите и произведенията на изкуството просто се стопили. Никой повече не видял картината на Рафаело.
Люк вече дишаше тежко, сякаш току-що бе завършил анаеробен спринт и тялото му жадно се опитваше да си възстанови нужните количества кислород.
Влезе в „Гугъл. Изображения“ и въведе „Портрет на млад мъж от Рафаело“.
И я откри. Същата картина на страницата на сайт, посветен на откриването на заграбено изкуство.
Отдолу пишеше: ШЕДЬОВЪРЪТ ОСТАВА В НЕИЗВЕСТНОСТ.
Люк знаеше как да се оправя в музеите, а освен това обичаше всичко, свързано с тях. При нормални обстоятелства щеше да се наслади на изживяването от откриването на нов музей, особено ако се намира в очарователен хотел от деветнайсети век, кацнал на живописно хълмче на брега на Марна.