Операцията наистина беше голяма. Маките, както знаеш, бяха, меко казано, разнородна шайка. Вярно, имаше централна координация до известна степен от страна на Дьо Гол и хората му в Алжир, но Съпротивата беше преди всичко местна работа и маките действаха на своя глава. И не е нужно да споменавам, че отделните банди не се обичаха особено. Имаше десни националисти, комунисти, анархисти, всякакви. Моята група, която имаше кодово име Отряд 46, действаше в района на Новик. Ние просто мразехме швабите. Това беше философията ни. Но за онази работа с влака се наложи около половин дузина банди да работят заедно. Имахме нужда от стотина души, много камиони, експлозиви и картечници. Мястото на атаката беше между Лез Ейзи и Руак, така че трябваше да включим и маките от Руак, Отряд 70, ако не се лъжа, макар че никой им нямаше доверие. Маскираха се под знамето на Съпротивата, но всички знаеха, че действаха само за себе си. Те бяха може би най-големите крадци във Франция след нацистите. И бяха много жестоки. Не се задоволяваха просто да убиват швабите. Разкъсваха ги на парчета, ако им се удадеше възможност.
Обикновено се случваше нещата здравата да се прецакат и доста хора да пострадат или да се простят с живота си, но през вечерта на 26 юли 1944 г. всичко мина като по вода. Може би швабите се бяха направили на много умни и бяха решили, че прекалено много охрана ще привлече внимание, но влакът беше слабо охраняван. Точно в 19,38 атакувахме от всички страни, взривихме релсите и локомотивът дерайлира. Немските войници бързо бяха изклани. Така и не успях да стрелям, толкова бързо приключи всичко. Охраната от Парижката банка, които бяха французи, предадоха пистолетите си на нашия командир, който изстреля по няколко патрона и им ги върна, за да могат да кажат, че са оказали съпротива. До 20,30 влакът беше разтоварен. Всички се бяхме подредили във верига от релсите до пътя и предавахме торби с пари и сандъци с произведения на изкуството, които бяха натоварени на камионите.
Едва години по-късно научих, че в онзи влак имало богатство на стойност десетки милиони съвременни франкове. Колко от това е стигнало до Андре Малро и Шарл дьо Гол? Нямам представа, но се говори, че милиони франкове и доста произведения на изкуството така и не излезли от Руак. Кой знае дали е истина. Знам само, че беше доста добра вечер за Съпротивата и за самия мен. Помня, че се напих здравата и си изкарах чудесно.
Люк прегледа останалото, но не намери нищо интересно. За картината на Рафаело не се споменаваше нито дума. Откриването на реална връзка с Руак обаче го окуражи да продължи с останалите кутии.
Късно следобед Шантел излезе да донесе кафе. Флуоресцентното осветление вече бе по-ярко от светлината отвън. Оставаха само още две кутии и след като приключеше, щеше да вземе такси до Париж и да се види с Исак. Кутия 29 съдържаше предимно фотоархив, стотици лъскави снимки, отпечатани върху тежката хартия от онова време. Прегледа ги набързо, сякаш раздаваше карти за игра и точно когато момичето се върна в кафето, видя снимка, на чието бяло поле беше изписано на ръка ГЕН. ДЬО ГОЛ ПОЗДРАВЯВА ПАРТИЗАНСКИЯ ОТРЯД НА РУАК, 1949 Г.
Дьо Гол се извисяваше над останалите. Беше облечен в тъмен костюм, присвил очи от слънцето, което се намираше някъде зад фотографа. Зад него селското кафене изглеждаше по същия начин като сега. Около него имаше шестима души, петима мъже и една жена. Генералът се ръкуваше с най-възрастния мъж.
Погледът на Люк моментално беше привлечен от него. А после се премести към един млад мъж и към жената.
— Кафе? — попита Шантел.
Люк не можеше да отговори.
Защото Шантел беше изчезнала.
Помещението също се бе изпарило.
Съществуваше само той и фотографията. Нищо друго.
Възрастният мъж поразително приличаше на кмета Боне. Младежът — на Жак Боне. А жената бе копие на Одил Боне.