Известно време Бартомио се боеше от враждебността на Бернар. Все още чуваше ясно отдавна произнесените думи: „Дяволът ни навести снощи. Да не би да се съмняваш в това?“
И беше размахал обвинително пръст: „Порочно! Порочно!“
Бернар бе изключително образован човек, много повече от него. Двамата с Абелар деляха честта да бъдат най-интелигентните мъже, които бе срещал през живота си. Дори папите се обръщаха към светия му брат, за да решат спорни въпроси. Кралете също. Но специално по този въпрос Бартомио в крайна сметка се бе убедил, че той е правият, а Бернар е проявил късогледство.
Чаят по абсолютно никакъв начин не лиши Бартомио от любовта му към Христос. Нито пък прекърши решимостта му да се моли и да работи за постигането на духовна чистота. Тъкмо обратното, той увеличаваше физическата и духовната му жизненост. Всяка сутрин се будеше от звука на камбаните с любов в сърцето си. И събратята му понасяха несгодите на смутните времена стоически, приемайки наравно зло и добро, полагайки усилия да не се нараняват един друг.
Двамата с лечителя и билкар Жан проповядваха качествата на чая сред монасите и скоро той се използваше от всички като ободряващ тялото еликсир и колесница за духа. Монасите не говореха открито за личните си преживявания, но когато се приготвяха големите дози чай, те с готовност се нареждаха за дажбите си. Дори абатът подаваше бокала си, преди да побърза да се уедини в покоите си.
Годините се изнизваха и Бартомио и останалите започнаха да осъзнават нещо — отначало смътно, но после все по-ясно и неоспоримо. Брадите им си оставаха черни или кафяви, мускулите си бяха все така стегнати, очите им не отслабваха. Колкото до деликатния въпрос, слабините им запазваха жизнената потентност на младостта въпреки дадените клетви за целомъдрие.
От време на време монасите бяха принудени да общуват с външни хора или се случваше да се срещнат с някой селянин от Руак. Именно при тези срещи най-сетне дойде откровението. Времето вземаше своето от другите, но сякаш подминаваше монасите.
Хората извън манастира старееха.
Но не и монасите.
Причината бе в чая, нямаше място за съмнение.
Той се превърна в ревниво пазена тайна. Нищо добро нямаше да излезе, ако я разкриеха на външни хора. Времената бяха неспокойни и обвиненията в ерес се повдигаха с лекота. Вярно, имаше слухове. Винаги имаше слухове за тайните дела, вършени зад стените на манастира. Живеещите наблизо селяни шепнеха обикновено за разврат, пиянство и други подобни пороци, от време на време се говореше дори за черни магии. И вярно, имаше слухове и за монаси, които сякаш никога не умирали, но те си останаха само такива — слухове.
Затова монасите се спотаиха, а когато това бе невъзможно като в случая, когато някои трябваше да пътуват до приората „Сен Марсел“, за да бдят над умиращия Пиер Абелар, те криеха лицата си, доколкото можеха. На смъртния одър на Абелар Бартомио бе принуден заради любовта и уважението към брат си Бернар да разкрие тайната, но само и единствено на него.
Бернар отново се вбеси и се обяви категорично против чая и начина, по който той нарушаваше законите на природата. Но заради единствените си оцелели братя се закле да отнесе тайната в гроба, стига Бартомио и Нивар никога повече да не се мяркат пред очите му.
Така бе сключена мъчителната сделка. Тогава Бартомио видя Бернар за последен път.
Нивар, най-младият от шестимата братя от Фонтен, пристигна в Руак при Бартомио по едно странно стечение на обстоятелствата. По традиция в семейството имаше два пътя, по които можеше да се тръгне — на духовенството или на меча. Отначало той не избра нито едното, нито другото.
Двама от братята, Жерар и Ги, се биеха за краля. Останалите — Бернар, Бартомио и Андре — бяха облекли расото. Андре умря млад, повален от шарка през първата сурова зима в Клерво. Жерар и Ги напуснаха кралската войска и отидоха в Клерво след основаването на манастира. Те облякоха расото, но воинският дух така и не ги напусна. Затова бе съвсем естествено след събора в Троа през 1128 г. те да станат рицари на Църквата. И когато започна Вторият кръстоносен поход, двамата надянаха белите мантии с червените кръстове и участваха с другите тамплиери в злочестия поход срещу Дамаск. Там паднаха под смъртоносната градушка от стрели, пуснати от стрелците на Нур ад-Дин, и се изгубиха в кървавото меле.
На младини Нивар бе благочестив и се надяваше да последва прочутия си брат Бернар от Клерво, но това бе преди да срещне една млада жена от Фонтен. Ан беше от простолюдието, дъщеря на касапин. Баща му беше вбесен, но Нивар бе тъй поразен от съблазнителното весело момиче, че когато не беше с него, не можеше нито да яде, нито да спи, нито да се моли от сърце. Накрая той заряза благородните традиции на семейството и се ожени за нея. Лишен от щедростта на баща си, той стана скромен търговец и ученик на тъст си в пълната с карантия касапница недалеч от пазара.