— Въобще не намирам това за смешно, докторе — каза тя.
Аз преглътнах с усилие и трудно запазих спокойствие.
— Нито пък аз, госпожо Далът — И бях напълно искрен. Какво ми ставаше? Защо й говорех такива неща? — Просто се пошегувах. Професионален хумор. Съжалявам.
— Надявам се да е така — Изглежда се поуспокои. — А сега за зъба…
— На кой му пука за тоя зъб. По-скоро ме вълнува третия кътник ето там, с голямата златна пломба. Мисля да извадя тоя красавец и да го сменя с някой боклучав метал, дето прилича на злато.
(Какви ги говорех?)
— Това вече преля чашата на моето търпение! — каза тя, изтъркулвайки се от стола. Пооправи огромната си карирана рокля и се запъти към вратата.
— Госпожо Далът! Почакайте! Аз…
— Няма значение! Ще си намеря друг зъболекар! Някой, на когото мога да се доверя. Например оня, новия, дето на отсрещната страна на улицата!
Слизайки по стълбите, госпожата цапна фирмената ми табела, откачайки една от куките, на които се крепеше. Тя увисна и се изкриви под невероятен ъгъл, докато успея да отида до там и да я закача обратно.
ДЖОН ХЕНРИ ХОЛИДЕЙ, ДС3
Безболезнена стоматология
Харесвах си я, табелата. Правеше ме богат. Можех да живея добре само от обичайните процедури по пробиване, запълване и вадене на зъбите на моите пациенти, но не — това не бе достатъчно за крадливата ми душица. Исках да бъда богат! И аз забогатявах бързо от златото, което добивах — буквално — от зъбите на моите пациенти. Бях открил превъзходна, подобна на злато сплав, с която замествах благородния метал, докато те лежаха бездиханни на стола. Заместителят не се доближаваше и на йота по качества до истинското злато, но досега никой не бе усетил измамата. Имах на разположение поне още няколко години, преди фалшификатът да започне да се разпада.
Разбира се, стоматологичната ми практика нямаше да се задържи още няколко години, ако се отнасях с всичките си пациенти както бях постъпил с госпожа Далът. За щастие чакалнята бе празна. Затворих вратата след нея и останах там, за да помисля малко. Признавам, че се постреснах. Какво ми ставаше? Нямах намерение да казвам тези неща.
Малко след това пристигна вдовицата Портър с дъщеря си Бони, която имаше зъбобол.
Бони бе на шеснайсет и бе доста развита за възрастта си. Гърдите й явно растяха с такава скорост, че деколтето на роклята не успяваше да ги догони. Определено заплашваше в скоро време да се пръсне под напора им. Изтормозените шевове бяха готови да се скъсат всеки момент. По начина, по който се движеше, гордо навирила ги в лицето на света, предположих, че е наясно с (и се наслаждаваше на) реакцията на мъжкия пол спрямо нейните пропорции.
Бони имаше кариес на втория кътник долу вляво. Когато се наведох над нея, за да огледам зъба по-отблизо, тя изви гърба си, така че гърдите й се допряха до ръката ми. Поизправих се и я погледнах. Тя отвърна на погледа ми и смело се усмихна. Една от най-безсрамните млади представителки на нежния пол, която някога съм виждал! Започвах (срам ме е да го кажа) да се възбуждам.
Никога не съм си падал по тийнейджърки. Имат неприятната склонност да се влюбват, което може да се окаже крайно неудобно. Но за младо същество, с данни като на Бони, усещах, че мога да направя изключение
— Има нужда от запълване — казах на майка й.
— О, боже! — каза вдовицата Портър. — Искате да кажете, че ще трябва да използвате машинката?
— Машинката? — каза Бони, а тъпашкото й хилене бе изчезнало напълно. — Машинката?
— Да — повдигнах инструмента от куката, на която висеше и натиснах педала, за да й покажа как се върти острието.
На лицето й се изписа истински ужас.
— Ще напъхате това в устата ми?
— Да. Но всъщност…
Усетих как езикът ми спря да ми се подчинява, но този път реших да не му позволявам да ми се изплъзне. Прехапах го, за да си остане на мястото, но той се измъкна.
— … бих поставил нещо друго в устата ти, ако разбираш, какво имам предвид.
Пак ли! Изглежда бях напълно безомощен!
— Така ли? — каза Бони, с усмивка на уста, като изпъчи гърди още по-силно. — Какво например?
Идеше ми да си глътна юмрука. Виждах ясно, че майката на Бони следи мисълта ми съвсем отблизо.
Вдовицата Портър изхвърча от местото си и навря лицето си в моето.
— Какво каза?
Опитах се да я умиротворя.
— Съжалявам, госпожо Портър. Вероятно сте ме разбрала погрешно. Понякога не се изразявам достатъчно ясно.
Тя поукроти топката. Добре. Бе насочила цялото си внимание към мен — още по-добре. Бях сигурен, че мога да замажа нещата, ако не ме издънеше тази моя уста. Точно когато изражението й започна да омеква, почувствах как устните ми се раздвижват. Не можех да направя нищо друго, освен да седя и да слушам.