— Имаш предвид конкурент? Ами, има един такъв. Явно има нарастваш приток на зъболекари от Изтока.
— Кой печели от лошо лекарство на доктор Холидей?
— Ами, доктор Елиът в момента е на кяр, но… — аз се засмях. — Не. Прекалено е абсурдно!
— Може да е той.
— Джим Елиът? Да ми отправи проклятие, така че да говоря неща, които не искам? Това е смешно!
— Проклятие на Развързан език казва каквото на сърцето. Може доктор Холидей не харесва свои пациенти.
Аз казах:
— Виж сега, в момента съм много зает…
— Лошо лекарство винаги помага някому.
Започнах да чувствам първите тръпки на безпокойство. Цялата тази идея бе абсурдна! И все пак…
Обърнах се и забелязах как скуоу Джоунс ми се хили с кривите си жълти зъби. Тя каза:
— Намери човек с липсващо парче.
— А ти имаш на разположение един много добър зъболекар — отвърнах аз.
Около обед седях на обичайната си място в „Четирийсет и девет“, сам, като наглеждах едно уиски и размесвах тесте с карти. Не смеех да играя от страх, че ще казвам всеки път на всички какво ми е дошло. Пръстите ми замръзнаха по средата на размесването, когато доктор Елиът влезе в кръчмата.
Наблюдавах го няколко мига. Колкото и умът ми да се противеше срещу възприемането на концепцията за такова нещо, като проклятието, не можех да се отърва от мисълта за това. Възможно ли бе този приятен на вид колега зъболекар, всъщност да е отправил проклятие срещу моята практика? Колкото повече размишлявах сред миризмите и смеха на краварите, файтонджийте, комарджиите и вечната стара тайфа, толкова по-смехотворно ми се струваше.
Запътих се към него. Имаше кръгло лице, което изглеждаше още по-кръгло на фона на чифт рунтави бакенбарди. Изглеждаше изморен. И защо не? Дълбаеше зъбите на моите бивши пациенти вече цял ден
Тъкмо мислех да му кажа здрасти, когато забелязах, че липсва част от петия пръст на лявата му ръка — крайната фаланга я нямаше! Докато се пулех срещу лъскавата издутина на пресния белег, където би трябвало да е кокалчето, чух гласът на скуоу Джоунс в главата си:
… Открий човек с липсваща част…
Бях прекалено шокиран, за да се правя на изтънчен.
— Пръста ти! Какво се е случило с него?
Той подскочи като чу гласа ми и лицето му избледня с няколко тона, когато ме погледна.
— Здравей, Джон. Пръста ли? Защо… ами нищо му няма. Защо питаш?
— Не бях забелязал че… ти липсва част, досега. Кога се случи?
Той се усмихна, възвръщайки самообладанието си..
— Ааа, това ли. Стар инцидент, от времето, когато бях в университета, на изток. Производствен инцидент, така да се каже. Заклещи се в една дефектна машинка за пробиване.
Не можех да откъсна очи от този скъсен пръст.
— Белегът не изглежда толкова стар.
— Старо нараняване, не чу ли? — Той започваше да се вълнува. — Много стар. Много, много стар!
Очевадно пресният белег и пресиленото държание на доктор Елиът ме обляха с леден душ.
… Когато откриеш човек с липсващо парче, значи си открил врага…
— Да, разбира се — казах аз. — Много стар. Разбира се.
Той мушна ръка в джоба си.
Излетях от кръчмата и побягнах към конюшните. Оседлах коня си и препуснах към мястото, където лагеруваше скуоу Джоунс.
— Значи сега доктор Холидей вярва в проклятието на Развързания език — каза тя, кимайки и подсмихвайки се самодоволно.
— Не съвсем — отвърнах. — Нека приемем, че недоверието ми в него е намаляло, в сравнение с днес следобяд.
Палатката й бе мрачна, а въздухът в нея — задимен и напластен с напомнящи за себе си отдавна изядени гозби, изобилстващи от странни подправки.
— Просто не мога да повярвам — казах аз, — че един от колегите ми, мой познат стоматолог, би могъл да постъпи толкова неетично и да използва подобни възмутителни методи, за да гради собствената си практика на мой гръб!
— Ти никога не би направил подобно нещо?
— Никога! Аз спазвам етиката!
— И какво е вашето желание, доктор Холидей?
— Това проклятие — ако става дума за нещо такова — да се премахне.
— От тази скуоу?
— Разбира се. Затова съм тук.
— Иска тринайсет унции злато за прекъсване на Развързан език.
— Тринайсет ун…?
— Тази скуоу знае, че това твърде малка цена за спасяване честта на доктор Холидей, но сърцето й е трогнато от това нещастие — тя се прокашля. — Моля плати в метал, не в банкноти.
Бях скътал значително повече от това количество злато от пломбите, които бях заменял през цялото това време. Но тринайсет унции!
— Искам някаква гаранция.
— В магият няма нищо сигурно, доктор Холидей.
Надигнах се от мястото си и се отправих към вратата.