Той заслиза, като се препъваше и подхлъзваше по мокрите канари. Вятърът се въртеше от всички страни, блъскаше го, заслепяваше го с шепи вода. Невидим в тъмното остър ръб го удари жестоко през пищяла и Николай изсъска от болка, сетне задъхано взе да сипе злобни, мръсни ругатни. Небето му отвърна с режещ синкаво-бял блясък и оглушителен гръм. Пороят се засили още. Сред плисъка на струите нейде наблизо се раздаде стържещият пукот на свличащи се камъни. Забравил за болката в крака, Николай се втурна надолу с цялата бързина, която можеше да си позволи. Вече не виждаше нищо, само блясъците на мълниите му разкриваха от време на време стърчащите скали, лъснали като покрити с черен лак.
Опората под нозете му изчезна, той се подхлъзна напред и се запремята по мократа трева на стръмен склон. Спря, надигна се и опипа наоколо. Да, трева, камъните бяха свършили. Нова светкавица се стовари горе върху темето на Ветерхорн и в нейното мимолетно сияние Николай успя да се огледа сред милиардите застинали водни диаманти. На прав път беше, сега трябваше да поеме наляво, край подножието.
При нормални обстоятелства би стигнал до Грот дю Берже само за няколко минути. Но сега за всяка крачка трябваше да се бори с напора на бурята, която ту се мъчеше да го отблъсне назад, ту мощно го тласкаше в гърба и го караше да размахва ръце, за да запази равновесие. Като се плъзгаше и падаше по калното надолнище, той взе да се спуска в плитката низина под прохода. Отпред долиташе бучене, заглушаващо воя на вятъра. Някъде вляво громолеше водопад. Краката му нагазиха в буйния поток, течението се вкопчи в глезените му и едва не го събори. С непосилно напрежение на гръбнака успя да се задържи прав, неестествено извит настрани, после разпери ръце и направи две бързи крачки. Водата стигна до коленете му, през прасците го заудряха дребни камъчета. Жестока болка процепи кокалчето на левия му глезен. Николай задавено изпъшка и падна напред. Потъна до кръста, намери опора с изподраните си длани и за момент остана на колене сред кипналата смес от пяна и скални отломки. Потокът се плискаше пред лицето му, задушаваше го, бясното течение го провлачи няколко метра надолу. Той намери сили да се изправи и с отчаяни подскоци се хвърли към отсрещния бряг. Струваше му се, че не докосва земята, а лети мъчително бавно, като в кошмарен сън, но пороят и камъните се надигат сами, за да оплетат краката му в смъртоносна примка.
В тъмнината не забеляза кога се е измъкнал от потока, усети го само по разхлабването на хватката, в която го държеше течението. Изкатери се нагоре по склона, като си помагаше с ръце. Под блясъка на нова мълния видя съвсем наблизо тъмна каменна стена и сред нея едно още по-тъмно петно — вход на пещера.
Още няколко крачки и скалният свод го приюти. Чувството за покой и избавление бе толкова силно, че Николай едва не загуби съзнание. Борейки се със замайването, той остави раницата и захвърли край нея подгизналото яке. След това обърна гръб на входа и зачака. Когато сиянието на поредната светкавица нахлу за част от секундата в пещерата, той беше готов и погледът му запечата като на снимка всичко: ниската дървена ограда в дъното, купата сено край нея и по-близо — огнище и камара сухи дърва. Наоколо отново се възцари непрогледен мрак, но Николай вече не се нуждаеше от светлина. Като се ориентираше по памет, бързо отнесе наръч сено до огнището и затършува из джоба си. Макар че кожената кесийка с огнивото беше влажна, вътре не бе проникнала нито капка. Мина му мисълта да използва клечка кибрит, ала той веднага я прогони. Не беше чак толкова богат, че да си позволява подобен разкош. Опипа с длани, намери подходяща вдлъбнатина в камъка и сложи там прахан, после изви глава, за да не протече вода от мократа му коса, и усърдно зачатка с огнивото. От петия или шестия опит една искра се задържа в праханта и се превърна в мъждукаща червена точица. Николай я раздуха, сложи отгоре пет-шест сухи сламки и продължи да духа, докато най-сетне в тъмнината подскочи жълтеникаво пламъче. Предпазливо, за да не го угаси, добави още малко сено, после се пресегна за съчки. Скоро огънят се разгоря. Младежът намери няколко кола, разпъна наоколо одеялото и подгизналите си дрехи и седна полугол до огнището, като се въртеше ту на една, ту на друга страна под горещия полъх.