Последните къщи останаха назад и Николай излезе на стар, сравнително добре запазен асфалтов път сред запустели ябълкови градини. Тотенвег, Пътя на мъртвите, така го наричаха тукашните жители и той знаеше от опит, че това е най-безопасната част от прехода. Чумната епидемия в началото на тридесетте години бе изтребила до крак населението на няколко села край шосето и суеверният страх от Черната смърт тегнеше и до днес над тези места. След време споменът щеше да избледнее, мълвата да затихне и хората отново щяха да се заселят тук, ала дотогава имаше още много години, може би десетилетия.
Ако Вселената им отпусне това време, напомни му дълбоко спотаената безнадеждност, която никога не задрямваше напълно. Ако! Никой не знае отминал ли е окончателно вихърът на Колапса, или злокобните сили са си дали само кратка почивка, но нейде дълбоко продължават да прегризват корените на света, за да изтрият с един замах целия човешки род. Никой не знае. Последният човек, който можеше да разбере нещо — който бе разбрал нещо! — загина преди четиринадесет години, обвинен в измяна срещу човечеството.
Не искаше да мисли за това, още повече че в днешния почти лишен от комуникации свят всичко би могло да се окаже само слух. Мълвата за Въглеродната афера и разстрела на Жак Бержерон се носеше от уста на уста в най-различни, понякога направо фантастични варианти. Но Арденският ядрен взрив беше реалност. Николай бе срещал очевидци на тази катастрофа, възродила почти век след Хирошима старите страхове на човечеството, за да ги смеси с новите заплахи и да зазида още един — може би последния — изход от безизходицата.
Не се залъгвай, каза си той, Въглеродната афера не е слух. Тя е доказателството, че всички сме само прашинки сред бурята, която няма да се успокои, докато не ни изтрие от лицето на света. Тя е железният закон, който превърна огъня във враг, а тебе — в контрабандист на кибрит, вечно гонен, вечно бягащ между пачките вехти банкноти и клупа на бесилото. Мисли за себе си както искаш, като за благодетел на измъчените хора или циничен престъпник, така или иначе това няма да промени нищо. Просто всички сме в една и съща продънена лодка, която бавно потъва, и вече са забранени всички възможни начини да запушим пробойната. Цивилизацията се олющи като овехтяла боя, слой след слой. Отначало ядрените технологии, след това финансовата система, електричеството… Природните закони се рушаха и ни заставяха стъпка по стъпка да се връщаме към все по-стари изобретения на човека. Но Въглеродната афера очерта последната граница, последното и първото откритие, без което вече нищо няма да ни дели от животните. Огъня.
Пъстра сврака прелетя ниско над пътя, кацна на един клон и любопитно огледа самотния странник. Наоколо беше тихо, само равномерните му стъпки по напукания асфалт нарушаваха покоя на птичите песни в короните на дърветата и нейде много далече отекваха ударите на брадва — единственият признак за човешки живот сред тези планини. Стори му се, че някакво разкъсване на времето го е хвърлило в древното минало. И всъщност наистина беше така, само че не той, а цялото човечество постепенно се връщаше назад, губейки малко по малко властта над природата и над собствената си съдба. В началото все още имаше надежда. Дори след Медната катастрофа, когато в целия свят посинелите проводници изгаряха в последния електрически фойерверк — дори тогава съществуваше вероятност цивилизацията да се приспособи. Плановете се съставяха стремително, в движение; замяна на медта с алуминий, приоритетно развитие на парните двигатели, строеж на балони и дирижабли, докато се намери начин за възстановяване на електрониката в самолетите, жестока икономия на горива и енергия, по дяволите милионите умиращи от глад и студ, сега става дума за бъдещето на прогреса, господа!