— Хайде, ставай — грубо заповяда той. — И без повече номера. Щях да те застрелям като нищо, глупачко!
Непознатата презрително изкриви устни и се изправи с бавни и някак предизвикателни движения. Явно не изпитваше страх и от това цялата ситуация ставаше още по-обидна.
— Съблечи якето — нареди Николай.
Нефритените очи го стрелнаха изпитателно, после жената все със същата целенасочена мудност разкопча дрехата и я остави да се изплъзне назад от ръцете й. Отдолу беше облечена във виненочервена вълнена риза, степана от пране.
— Сега сваляй колана.
— Ще ме чукаш ли? — В гласа й нямаше тревога, само учудване и хладна погнуса, като да говореше не на човек, а на някаква лигава твар. — Първо ще трябва да ме вържеш, мой човек. Инак ще те оставя без топки, Бога ми!
За какъв го вземаше тая мръсница? Николай неволно се надигна на няколко сантиметра от раницата, преди да срещне изчакващия й поглед и да се отпусне обратно. Разбира се, тя тъкмо това търсеше — да го накара да замахне срещу нея… и пак да почне старата въртележка. Не, маце, стига с тия кофти номера!
— Ще те вържа, щом трябва — обеща той. — Само че ако имам възможност за избор, и с пръчка няма да те пипна. Сваляй колана!
Ядният блясък в очите й го удовлетвори напълно. Това беше типично по женски — да отблъсква и в същото време да се обижда от липсата на интерес. С резки, гневни движения тя разхлаби токата, измъкна колана от гайките и го захвърли настрани. Ножът тупна зад краката й. Жената се зае с копчетата на панталона, но Николай вдигна ръка.
— Остави. Няма кандидат за стоката, казах ти вече. Ритни желязото насам и можеш да си сложиш колана.
Тя го изпепели с поглед и се подчини. Николай прибута с крак ножа до пистолета, стана и се приведе над раницата. Без да изпуска жената от прицел, той разкопча ремъчето с лявата ръка и отметна капака. Най-отгоре имаше някакви провизии, увити в омазнена вехта кърпа. Остави ги на паважа и бръкна по-надолу. Протрит бежов пуловер… огниво… бельо… Аха, ето нещо по-интересно! Кутия от тънки дъсчици с метална закопчалка.
— Хей, кой ти е разрешил да бърникаш там? — високомерно се осведоми непознатата. Откакто бе престанал да я смята за момче, гласът й сякаш звучеше по-гърлено.
— Затваряй си човката — сряза я Николай, докато подпираше кутията върху раницата и се мъчеше да я отвори с една ръка. — Отдавна трябваше да те гръмна и да си гледам спокойствието.
— Чудя се, че не го направи — заяви тя. — Чувала бях лоши работи за вас, ама ти май си от най-големите мръсници на Баумщед. Внимавай, глупако! Ще я изтървеш!
Той машинално удържа кутията. Беше откачил закопчалката, но не бързаше да вдигне капака. Трябваше му време, за да преглътне чутото. Прекалено много неща се бяха преобърнали през последните минути. Първо момчето, което всъщност не беше момче, а сега се оказваше, че не е и от хората на хер Баумщед. За кого работеше тогава? Не за Мишин, не и за някой друг от посредниците на мосю Луи. Да не би пък да въртеше самостоятелен бизнес? И без това с тоя проклет характер никой не би я търпял в организация.
Е, нямаше смисъл да си блъска главата засега. Всичко щеше да се изясни малко по малко. Той открехна капака на кутията. Вътре имаше памук, под него лежаха десетина стъклени ампули с грубо запоени върхове. Пръстите му се провряха още по-надолу, но освен нови слоеве памук не откриха нищо друго.
— Морфин? — надигна той очи към жената.
— Морфин — побърза да се съгласи тя. — Все някак трябва да се живее.
Не, нещо не беше наред. Контрабанда на лекарства — това ясно; при днешното окаяно състояние на медицината болкоуспокояващите се ценяха почти колкото кибрита, а рисковете в търговията бяха далеч по-малки. Само че никой нормален човек не би тръгнал да си рискува живота за някакви десет ампули. Тогава?
За всеки случай той прерови още веднъж памука, после остави кутията до другите неща и бръкна по-дълбоко в раницата. Сега зелените очи го следяха с безпокойство и това го изпълваше със смътно удовлетворение — най-сетне бе успял да пробие проклетата преграда от презрително високомерие. Така е, скъпа, помисли той, всички си имаме уязвимо място и най-често то се оказва някъде в кесията. Дай да видим с какво точно си изкарваш хляба, щом използваш морфина само за прикритие. Тъъй… топче навито въже… вълнени чорапи… пак бельо…