— И ти го усети значи, а, момче? За пръв път ли ти е? Нищо, ще го запомниш за цял живот. Отдавна беше, много отдавна… Тъкмо навършвах единайсет, когато Карлос Ел Коете влезе в кръчмата на Кастилеца… и когато Фелипе му рече: „Здравей, братко. Отдавна не сме се виждали“, всички усетихме този мирис, затова излязохме навън, а някой изтича да повика свещеника… Защото човек не бива да умира без Господа…
Загрубелите му пръсти се бореха с най-горното копче на мръсната риза от жълтеникаво домашно платно. Най-после успяха. Долните две копчета липсваха и дрехата се разтвори широко, разкривайки старческите гърди, обрасли с гъсти бели косми. Сред рошавата растителност веднага биеше на очи тъмнокафявото овално петно — грозна, гъбеста изродена тъкан. Край тумора, на тънко кожено ремъче висеше малко кръстче от черен метал. Злато, мислено изстена Николай. Старецът наистина се е смахнал. Не е ли имало кой да му обясни що е радиоактивност?
Държейки кръстчето с една ръка, Баска надигна другата, за да му попречи да заговори.
— Знам, знам, не си хаби думите. Нося това откакто се помня и няма на света страх, който ще ме накара да го сваля. Грешен съм, момче. От години не съм стъпвал в църква, а на младини убих двама свещеници и още не съм се покаял за този грях. Ала кръста няма да оставя, кръста, на който е загинал Спасителят заедно с двамина като мен.
— Той те умъртвява — дрезгаво каза Николай.
— Прекалено бавно — поклати глава Баска. — Не, момче, друго ме чака. Днес е моят ден… Златото няма да ме убие. Ти се бой от него, защото виждам — сред злато ще умреш. Дълбоко под земята… но не скоро. А аз… Знаеш ли, когато стар планински козел усети, че идва неговият час, приканва на двубой най-младия… високо на скалите, над пропастта…
Старецът отпусна кръстчето и зашари с ръка под одеялото. Двубой, помисли Николай. Изтръпнал от лошо предчувствие, той отново провря десница назад, към ножа си, но Баска вече измъкваше изпод завивката шепа смачкани разноцветни банкноти.
— Вземи… Без приказки! — В погледа му заиграха познатите убийствени искрици. — Когато се върнеш, напий се като истински мъж, а ако си вярващ, помоли се за душата на един разбойник.
По-младият протегна ръка. Старецът пусна топчето банкноти в дланта му и въздъхна удовлетворено.
— Така… А сега се махай! Чуваш ли? Махай се! Омръзна ми!
Лъскавото криво острие сякаш само, без чужда помощ надникна над ръба на одеялото. Николай отскочи зад близкия бор, спусна се няколко крачки надолу и когато се обърна, Баска отново надигаше бутилката.
— Луд… — промърмори другият и заслиза към прохода.
Краката му бяха омекнали, побиваха го тръпки на нервно напрежение. Зад гърба му се раздаде сух старчески смях:
— Злато, много злато, момче… Не забравяй, злато под земята!
Да имаш да вземаш, озъби се Николай. Изкуфял дъртак! Това да не е твоето време? Злато под земята… Банка ли, що ли? Че кой е луд да се пъха в банка при златото?
Докато слизаше надолу по плъзгавия килим от сухи борови иглички, младежът няколко пъти си повтори думата полугласно, сякаш искаше да я изпробва на вкус. Злато, злато, злато… Не, колкото и да се мъчеше, не можеше да възстанови звънката алчност, страстния копнеж, който някога бе внушавала тази дума. Сега от нея в устата оставаше само горчивият, отровен дъх на гниенето, разяждащо основите на света.
Боровете оредяваха. Николай седна край един къпинов храст и разсеяно се зае да разглежда смачканите банкноти. Обичайната смес — щатски долари, швейцарски франкове, руски рубли, японски йени… Опита се да ги брои и да пресмята общата стойност по текущия курс, но цифрите се объркваха в главата му и след третия неуспех той се отказа. Остана да седи така, загледан към буковата гора по отсрещния склон на клисурата. Нещо не беше наред… Целият разговор с Баска звучеше фалшиво — от началото до края. Не, хора, не живеем правилно, както би казал Мишин. Отучили сме се да разговаряме задушевно, превръщаме всяка размяна на мисли в словесен дуел само заради порочното удоволствие да утвърдим собственото си аз…
Докато прибираше банкнотите в нагръдния джоб на якето, някой се зададе отдолу с пъхтене и пукот на вейки. След малко храстите се разгърнаха и между зеленината изникна къдрава рижа глава — новият помощник на Гастон. Предишният бе издържал едва четири месеца, а и този едва ли щеше да изкара повече. Това му беше проблемът на Гастон — не можеше да намери нужния баланс между ум и глупост. Умните помощници рано или късно (най-често рано) започваха да кроят планове за изместването му и се налагаше да ги отстранява бързо и радикално. Същата съдба сполиташе и тъпаците, само че причината биваше някой провал в сложната престъпна дейност на бандата.