Дъхът му спря.
Отсреща го гледаше съвсем друг човек, образ от отдавна отминала епоха. Гладко избръснатото лице беше почти красиво, с високи изпъкнали скули, орлов нос и проницателни тъмни очи под гъстите вежди — лице на авантюрист от някогашните филми. Вехтият костюм изглеждаше като връх на елегантността в сравнение с предишните му дрехи. И в същото време тези дрехи на мъртвия стопанин на къщата бяха също тъй безсмислени и нелепи, както висящата над главата му електрическа крушка. С почти физическа болка той усети как безвъзвратно е отминало величието на един свят. Sic transit gloria mundi11…
Обърна гръб на огледалото и със свещта в ръка бавно слезе на долния етаж. Чувстваше се уморен и някак не на място. Призраците на миналото сякаш се криеха в мрачните ъгли, дооглозгвайки унило безплътните спомени за презокеански кораби и електрически миксери, телевизори и космически полети, мотоциклети и компютри. Милиарди изчезнали предмети нахлуваха от безкрайната нощ, призовавани като по магия от стария син костюм. Милиарди белези на рухналата цивилизация, на които нямаше право да посяга другояче, освен в спомените.
Малката столова го посрещна със светлината на свещите, с пламъците в камината и мириса на готвено. Контрастът с мрака на мъртвото село беше толкова рязък, че Николай изтръпна като от леден повей. Лекомисленият уют на тази топла стая му се стори безразсъдно предизвикателство срещу силите на нощта и студа, срещу легионите мъртъвци, пометени от Колапса. Бялата покривка, грижливо излъсканите прибори, кристалните чаши и порцелановите чинии — всичко това не беше тяхно, не бе дори ничие.
— Не биваше да го правим — тихо каза той.
Жената откъсна очи от камината и се обърна към него. Беше облечена в тъмнозелена вечерна рокля с дълбоко деколте и сега изглеждаше съвсем непозната, сякаш бе дошла да замени досадницата от площада. Дългата черна коса беше навита на кок, закрепен с шнола от слонова кост; белотата на изящната шия привличаше погледа и така само засилваше впечатлението за нереалност.
— Кое не биваше да правим?
— Това… — той неопределено размаха ръка наоколо. — То е като… като да оскверниш гробница. Или като да се веселиш по време на чума.
Настана кратка мъчителна пауза. Сега жената го гледаше с изненада и интерес. Тя плъзна длан по мраморната лавица над камината и прекрачи към него.
— Чумата е отминала преди петнадесет години.
— Знам — кимна Николай. — Но когато попадам в тези села, ми се струва, че времето е спряло… или се е утаило в праха на празните стаи. Понякога си мисля, че духовете на мъртвите са още тук и трябва да имаме уважение към тях… да бъдем по-сдържани, дявол да го вземе!
— Това и за кръчмите ли се отнася? — осведоми се тя с коварно мек глас.
Забележката не успя да го раздразни. Той само въздъхна и поклати глава.
— Денем е съвсем друго… Но че беше глупаво от моя страна — глупаво беше. И както виждаш, понасям си заслуженото наказание в твое лице.
— Охо! — Тънките й вежди се надигнаха въпросително. — Не ставаш ли прекалено романтичен? Проклятието на мъртвото село…
— Не знам — каза той. — Може и да греша, може и да пресилвам нещата. В края на краищата оттук вече минават хора като теб и мен. Животът навярно просто не търпи задълго такива забранени места. Нищо чудно скоро насам да почнат да идват мародери — да претърсват изоставените къщи, да грабят…
— Да пият перно — подсказа жената.
Николай се задъха от възмущение.
— Аз не обичам перно! — яростно възрази той. — Ако го бях пил, нямаше да ми видиш очите!
Рязко се завъртя на пети и искаше да тръгне към вратата, но дланта на непознатата легна върху рамото му — едва доловимо, като докосване на пеперуда, и все пак жестът беше изпълнен с настоятелност и сила.
— Извинявай…
Николай изви поглед към ръката й. Трогателно тънките пръсти бяха загрубели, с изпочупени нокти и той изведнъж разбра, че в този контраст с елегантната вечерна рокля се крие цялата дълбоко противоречива същност на нейното поведение. Агресивността и грубата язвителност бяха маска, щит срещу още по-агресивния свят, където просто нямаше място за женственост и мекота.
— Не желаех да те обидя — каза тя. — Просто… мислех, че щом си от хората на Баумщед…