— Искаше да ми вземеш ума — кисело се усмихна Николай. — Голяма идея! Скъпо момиче, ако бях от хората на Баумщед, досега поне три пъти да съм те пребил и изнасилил. Без да се тревожа за топките си. А ако по някакво чудо още не го бях сторил, щях да те катурна на масата преди малко.
Нефритените очи го изгледаха развеселено.
— Сега остава да кажеш, че си Робин Худ или Зоро.
— Не съм — призна той. — Контрабандист съм, както предполагаш, само че работя за по-свестен шеф — мосю Луи, може и да си го чувала. И ако искаш да знаеш, възпитан съм в почтено семейство. Баща ми беше дипломат… от България, има такава държава.
— Знам — кимна тя. — Минах оттам тази зима.
Николай трепна и смаяно се вгледа в дребната, крехка жена, застанала пред него. За момент бе забравил откъде идва — или пък подсъзнателно не желаеше да приеме, че е способна да преодолее пътешествие, самата мисъл за което го изпълваше с колебание и неясен страх.
— Как е там? — запита той и веднага съжали за въпроса си. Беше запазил от България откъслечни детски спомени за малкото планинско стопанство на дядо си, за оцветените стъкла на небостъргачите в новия център на София и веселите тълпи по морските плажове. Това бе страна, останала за него в друга, щастлива епоха — също като онази Русия, към която отчаяно се стремеше Мишин.
Жената сви рамене.
— Както навсякъде… Всъщност не видях много. Нали знаеш как е през зимата — всичко утихва, хората се свиват на топло и чакат пролетта. Големите градове са опустели, но като цяло страната комай не е пострадала много. Поне не чух за глад… Изглежда, че са успели навреме да се ориентират изцяло към селското стопанство. Доста се оплакваха от дивите животни — вълци, мечки, глигани… И ние си имахме неприятности с вълците, докато минавахме през Балкана.
Тя замълча. Тишината отново се сгъсти в стаята, нарушавана само от попукването на въглените в камината и тихото съскане на свещите. Николай гледаше замислено малката ръка на жената и му се струваше, че съзира в нея пистолета, насочен срещу зиналата паст на огромен звяр с присвити уши и настръхнала козина по врата… някъде сред белите проходи на Балкана, където жалната песен на вятъра се смесва с воя на глутницата и снегът достига до кръста… вълци, по дяволите, вълци през зимата — мръсна работа, направо отчаяна, ако групата е по-малка или зле въоръжена. Виждал бе следи от подобна схватка във Френските Алпи — кървави петна по утъпкания сняг, пръснати гилзи, парченца плат и чисто оглозгани човешки кости, разчупени от мощни челюсти. Една от безбройните заплахи в занаята… Но ние поне знаем защо рискуваме, помисли той. А защо го прави тая глупачка? Заради няколко листа, изписани с безсмислици от полусмахнати старци, които още не са разбрали, че миналото е безвъзвратно погребано и поне в близките сто години светът не ще може да си позволи лукса да издържа учени. Австралия, Боже мили! Пътешествие от Австралия до Европа! Ами че това си е чисто самоубийство!
— За какво мислиш? — запита тя.
Николай трепна и алените петна по снега бавно се разсеяха, отстъпвайки място на зелената рокля с широко деколте, разкриващо наполовина малките стегнати гърди. Смутен, той вдигна поглед към лицето на жената.
— Не те разбирам. Мисли каквото щеш за мен, обаче не те разбирам. Колко пъти си залагала живота си на карта? Днес можех да те застрелям, преди да усетиш какво е станало. А ако бяхме група… Ти само си чувала за хората на Баумщед, но всъщност не ги знаеш що за стока са. Не, не… — Той махна с ръка. — Това последното го взимам назад. Сигурно си срещала и по-лоши. С две думи… ясно ти е какво искам да кажа. Защо го правиш? Защо всички вие — ти и другите като теб — отказвате да приемете тая проста истина: светът е полетял в пропастта и нищо не може да го спре? Остава ни само едно — да се вкопчим кой в каквото намери и да изчакваме последния удар с надеждата да оцелеем. Цялата ваша наука не ви помогна, когато беше на върха на славата си, когато разполагахте с огромни мощности, техника, хора, компютри. С какво ще ви помогне сега?
Тя се усмихна, разкривайки редица ситни бели зъби.
— Сеньор Калвера…
— А? — сепна се Николай.
— Сеньор Калвера — повтори жената. — Имаше един такъв филм, много стар — „Седемте храбреци“ или нещо подобно… Седем стрелци решават да защитят мексиканско село от банда разбойници. Повечето от тях загиват, но в крайна сметка спасяват селото. И шефът на бандата, сеньор Калвера, преди да умре, отчаяно пита: защо? Какво ги е накарало да се пожертват за някакви си дрипави селяни?