— Ще построя нов — предизвикателно отговори Николай. — Ще дялам греди, ще мъкна камъни, ще изпичам вар. И там ще е ролята на всички вас, учените — да ме съветвате как да работя по-добре, а не да чертаете планове на небостъргачи от стъкло и стомана.
Тя поклати глава.
— Не става, приятел. Домът е един, с друг просто не разполагаме. Ние дори не успяхме да създадем база на Марс. И тъй, къщата ти е полусрутена, но стените все още се крепят като по чудо. Навън, да речем, е зима. Какво ще правиш?
— Не ми оставяш изход — възрази той.
— Както Колапсът. Е?
Николай се замисли, отпи от кафето и също се приведе напред. Сега лицата им бяха съвсем близо. Като заговорници, помисли той.
— Ще укрепя сградата, както мога. Ще запуша пукнатините, ще прехвърля мебелите… и ще живея. Какво друго ми остава? След време може би ще успея да изградя нов дом от старите тухли.
— Пропускаш нещо много важно — меко каза Джейн. — Ето я картината. Зимна нощ, виелица, студ. Ти и твоите приятели сте навън. Стените на къщата още пукат и се разместват, готови да рухнат всеки момент, но вие нямате избор — или ще влезете, или ще замръзнете. И един ще трябва да се погрижи за ранените, друг да запали огън, трети да потърси храна, дюшеци, топли дрехи… А някой чудак ще тръгне да обиколи къщата с бележник и молив, за да запише къде има пукнатини и колко са широки, коя част от пода е оцеляла и коя се клати, откъде духа, къде тече вода от спуканите водопроводни тръби… Представи си още как тичащ из коридорите, мозъкът ти се цепи от напрежение, трябва да се решават хиляди неотложни въпроси, а този очилат идиот се мотае наоколо, драска в бележника и си мърмори нещо под носа. Какво ще го направиш?
— Не е честно!
— Цялата ситуация не е честна. Как ще постъпиш?
— Ще го пребия — неохотно призна той. — Сигурно ще съжалявам после, ама ще го пребия… Не, чакай! Може и да не съжалявам, ако го заваря да зяпа звездите през дупката на покрива. Какво ще ни помогнат звездите сега и тук? Спектри, йонизация, кванти… Те ще са ни нужни след двеста години, ако човечеството оцелее дотогава. Но днес бъдете любезни да вършите точно това, което каза — проучвайте къщата!
— А какво друго смяташ, че правим? — Джейн ядно смукна от цигарата си, закашля се и разгони с ръка облачето дим. — Заради тези записки, които нося, загинаха осем души. Мислиш, че си видял нещо в твоите обиколки из тукашните планини? Знаеш ли какво е да те обстрелват с тежка картечница от пиратска джонка? Или да се промъкваш нощем из територии, където човекоядството е обичайна практика? И всичко това, защото няма друг начин да предадем едно съобщение, което някога би обиколило целия свят за част от секундата! Звездите… — Тя се изправи, заобиколи масата и застана пред догарящия огън в камината. Долитащият през рамото й глас изведнъж зазвуча глухо и уморено. — Там е работата, че не можем да заровим нос в земята. Трябваше да гледаме звездите. И не просто да гледаме, а да сравним резултатите от наблюденията от различни точки на земното кълбо.
— Защо? — запита той, усещайки как всичко вътре в него изтръпва от хладното предчувствие за нещо съдбоносно и страшно.
— Защото се потвърди точно онова, което предполагахме. Колапсът не е само локално явление, не е дори само космическа вълна, налетяла отнякъде към нас. Надявахме се да е така, надявахме се всичко да отмине, както е дошло. Но и тук, в Европа, има стари наивници, както ги наричаш. И техните наблюдения съвпадат с нашите. Измененията са навсякъде, в цялата Вселена. Обаче не ме питай как и защо. Просто приеми, че Земята е в окото на циклона…
— Значи все пак е дошъл краят на света — прошепна Николай с внезапно пресъхнало гърло.
— Не знам — каза тя.
В тишината се вмъкнаха жалните въздишки на вятъра зад стъклата на прозорците. Стените на стаята изведнъж се бяха сближили една до друга, като да подчертаят колко нищожно е това последно убежище на светлината сред свят от безброй рухващи звезди. Николай потръпна.
Няколко безкрайни мълчаливи минути по-късно Джейн тръсна глава, върна се на масата и уморено протегна чашата си към него.
— Налей ми.
— По-добре да не те бях срещал — глухо каза той, посягайки към бутилката.
— Не съм те молила да ме спираш. — Тя сухо се изсмя. — Наздраве. И стига големи приказки. Дай да говорим за нещо по-земно. Накъде продължаваш утре? Към…