— Към Велтбург — натърти Николай. — Сега се казва Велтбург и точка. Или в краен случай Мондовил. Не се подлъгвай да употребяваш старото име на града, може да си имаш неприятности.
— Значи е истина… Чувала бях, но мислех, че се шегуват. Толкова ли е сериозно?
— Адски сериозно. Генералният секретар Аренс е луд на тема ООН и световна власт.
— И нищо повече ли? Ако е вярно всичко, което разправят за него, трябва да е луд за връзване.
Николай небрежно махна с ръка.
— Че кой управник в света не е луд? Навремето просто го криеха по-умело, а сега всичко си застана на място. — Той наля в чашата си последното вино и меланхолично огледа празната бутилка. — Забележи, все пак ние във Велтбург имаме късмет. Властта на Аренс е цвете в сравнение например с диктатурата на Баумщед… Или с Триумвирата на докторите… Слушай, няма ли вече нищо за пиене?
— Сега ще донеса — Джейн стана и тръгна към кухнята. — Говори, чувам те.
— Е… Исках да кажа, че според мен властта навсякъде е все същата яма с лайна, само дълбочината е различна. Важното е да намериш начин да си държиш главата над повърхността.
— И успявате ли? — запита тя, оставяйки новата бутилка на масата.
— Справяме се някак. Стига да не отричаш правото на Ханс-Улрих Аренс да бъде генерален секретар на ООН. Между нас казано, той наистина има известно право на това. Преди Колапса е работил за Обединените нации — и то по най-напрегнатото време, след погрома в Ню Йорк, когато цялата работа се пренесе тук.
— Колко трогателно! — подкачи го Джейн. — И ти си седнал да ми говориш за смахнати старци учени!
— Не се залъгвай! — Николай енергично размаха чашата си, без да обръща внимание на това, че част от виното се разплиска върху покривката. — Аренс може да е луд, но не е смахнат. Откакто взе властта преди дванайсет години, не е направил нито един погрешен ход. Разправят, че бил страхотен покерджия. Пък и тая история с поста на генерален секретар понякога ми се струва измислена, колкото да сплашва противниците на режима. А иначе хер Аренс е майстор на компромиса. Първата му работа, след като застана начело, беше да се споразумее с организираната престъпност. Негласно, разбира се, ама ролите са разпределени като по ноти. Той държи властта и либерализира горивния режим, доколкото е възможно, без да си навлече гнева на селяните. Контрабандата върви. Полицията си гледа работата и от време на време хваща някоя дребна риба. Едрите фигури като мосю Луи стоят настрана и само дърпат конците. Мафията пък помага на Аренс да се справя със селяните. Така му се освобождават сили за охрана на границата, особено откъм страната на Баумщед.
— Отсам, искаш да кажеш. И как се минава през охраната? Или за съотечественици правят изключения?
Николай поклати глава.
— Никакви изключения. Патрулите карат по старата система — първо стрелят, после проверяват. Тъй че всеки се спасява, както може. Повечето пресичат нощем…
— Но не и ти — подхвърли Джейн.
— Не и аз. Тогава има кучета. Мразя кучетата… — Той посегна към втората бутилка и с учудване забеляза, че и тя вече е празна.
— Аз също ги мразя. Ял ли си куче?
— И по-лоши работи съм ял. Не ме прекъсвай. Докъде бях стигнал?
— Че не пресичаш нощем — подсказа тя.
— Точно така. Гледай сега — Николай се надвеси над масата. — Тази бутилка тук е селото, в което се намираме. Пътят продължава насам… След около два километра завива наляво, успоредно на границата, и там никой не пази.
— Защо?
— Защото не може да се мине. Пътят лъкатуши в подножието на отвесна стена. Пет километра по-нататък е проходът, само че на него винаги има патрул.
Джейн се изкикоти.
— Гатанка! Също като онази за зелето, козата и вълка. Откъде минаваш тогава?
— Ето оттук — тържествено посочи той въображаемото място върху покривката. — Теснината Горж дю Созе. Някогашна туристическа атракция, но след Колапса никой не ходи натам… Как си с катеренето? Маршрутът край водопадите е труден, тъй да знаеш.
— Ще се справя — обеща тя.
Николай тежко се надигна от стола. Коленете му бяха омекнали. Не биваше да пия толкова, помисли той. Заобиколи масата и потупа Джейн по рамото.
— Хайде, край на празника. Трябва да си лягаме. Късно е вече, а утре ни чака дълъг път.
Тя се обърна към него и започна да се изправя — някак неловко, забеляза Николай, защото мястото помежду им беше съвсем малко и някой трябваше да отстъпи, но не отстъпваше нито той, нито дамата; столът се люшна, падна назад, телата им се докоснаха и внезапно той почувства как през дрехите прелита разтопената вълна от нещо, което несъзнателно бе сдържал през цялата вечер — отначало с яда и досадата към нея, после с дълбокомисления разговор. Ръцете му се сключиха зад гърба й, докато нейните се вкопчваха в реверите на сакото и го придърпваха надолу и напред, към дълбоките, загадъчни нефритови очи. В стаята сякаш изведнъж бе станало много горещо, челото му пламтеше и не му достигаше въздух — може би от неподозираната сила, с която го стискаше Джейн. Лицата им се докоснаха, той усети с устни ъгълчето на нейните устни, ала когато ги потърси, те се отдръпнаха, бягаха от него и задавеният й дъх пареше ту едната, ту другата му буза. Дясната й ръка го отпусна и през жарката мъгла, изпълнила цялото му съзнание, прелетя тревожната мисъл, че тя иска да го отблъсне. Но вместо това почувства как тънките пръсти хванаха вратовръзката му, трескаво я задърпаха насам-натам, докато възелът се разхлаби, и в този миг устните им най-сетне се намериха — не с нежност, а с грубото нетърпение на някаква непоносима жажда, с яростта на необяснимо съперничество и надпревара към неосъзната, безкрайно далечна и същевременно толкова близка цел. Светът бе изчезнал, оставаха само треперещите от напрежението на копнежа лица, оставаше опората на масата, без която отдавна биха изгубили равновесие… и оставаше тъпата, влудяваща съпротива на дрехите, които не искаха да се поддават, не искаха да отстъпят пред забързаните, несръчни движения. Ръцете им се блъскаха, преплитаха се, дърпаха и късаха, синьото сако полетя на пода, след него ризата; зелената рокля се смъкна надолу през острите мънички рамене и кой знае как и след колко задъхано време вече нямаше преграда между телата им; твърдите като камъчета връхчета на гърдите й изписваха причудливи арабески по голата му кожа. Тя отново се вкопчи в него, повлече го назад с цялата си тежест и плотът на масата се озова под тях. Нейде безкрайно далече, сякаш в друг свят, отзвъня и заглъхна трясъкът на строшени чаши. За момент Николай отвори очи и зърна пред лицето си бялата покривка с винено петно, разпръснато на всички страни като избухваща звезда. Сетне безплътната мъгла го погълна и нямаше нищо освен податливото, жилаво и гъвкаво безименно тяло под него, сляпото дирене, пулсиращото желание и внезапното разтърсващо докосване на нейната ръка, която го поведе, насочи го към още по-дълбок мрак, забрава и всеобятна първична топлина, където падат оковите на времето, пространството и собственото „аз“.