Раницата бе първото, което видя. На масата, до грижливо сгънатата бяла покривка. Все още недоверчив, той пристъпи напред и разкопча ремъчето, обаче всичко се оказа наред. Тя не беше взела нито кутийка кибрит. Само бе добавила нещо.
Бутилка перно.
Николай се разсмя. После изпсува — мръсно и цветисто, с малко яд и много уважение и симпатия, както би напсувал близък приятел като Мишин. Понечи да изхвърли бутилката, сетне размисли и отпусна ръка. Можеше да я запази за спомен — вместо вариант на баналната повехнала роза между страниците на вехт албум с петна от сълзи по пожълтялата хартия. Изработи ме, развеселено се ухили той. Прелъстен и изоставен — още не ти се беше случвало, а, мой човек? Това да ти е обица на ухото, друг път да си пазиш целомъдрието от съмнителни авантюристки.
Столовата бе учудващо чиста. Нямаше и помен от снощните строшени чаши, пепелта от камината беше изнесена, а зелената рокля и синият костюм бяха изчезнали нейде, навярно грижливо прибрани в някой гардероб. Николай вдигна рамене. Какво пък, щом се смяташе за наследница, беше логично да поддържа ред в една къща, където едва ли някога ще стъпи отново. С леко угризение си припомни безредието, което бе оставил вчера сутринта в другото село… и още по-лошо, бъркотията в тукашната кръчма. Дали пък не беше отишла да почисти и там? Едва ли, поклати глава и бавно се върна на горния етаж да се дооблече.
Обидата не го напускаше — лека, но постепенна и мъчителна като трънче под кожата, което от време на време напомня за себе си с неочаквано боцване. С тази обида облече ризата и якето, помисли, че ще му бъде горещо през деня, и се сети за поговорката, която обичаше да повтаря дядо му: лете без абичка, зиме без торбичка в планината не тръгвай. Проста и мъдра поговорка, създадена преди безброй векове от някой безименен балканджия, здраво стъпил върху земята. За такива люде беше днешното време, не за колебливи интелигенти, склонни прекалено да се задълбочават в собствените си преживявания. За хора с първичната животинска твърдост на Баска, с фанатичната вяра на отец Донован или властната лудост на Аренс. Останалото беше баласт, пясък в смазката, който постепенно разяжда механизма и рано или късно довежда до фаталната грешка.
И все пак обидата оставаше. Докато слизаше надолу да прибере раницата, Николай мислено я опипваше, както се опипва с език болното място на току-що изваден зъб. Бутилка перно, мътните да я вземат!… Какво бе това? Високомерна подигравка или прощална дружеска закачка? Навярно никога нямаше да разбере… освен ако се срещнеха отново.
Или ако я настигна, помисли той, мятайки раницата на гръб, и внезапно усети как познатата тежест с един удар забива в тялото му хладна, стоманена решителност. Чувстваше се цял, жив, напрегнат и гъвкав, болката се бе претопила в нетърпеливо очакване и сякаш дори кабарите на обувките му се впиваха в пода някак по-особено, със стръв и предвкусване на предстоящата гонитба.
Навън утрото бе свежо и ясно; хладният въздух поемаше звънките му стъпки, разнасяше ги надалече и сега селото не изглеждаше нито зловещо, нито мъртво — просто шепа изоставени къщички, чиито наследници рано или късно щяха да дойдат. Николай отново се разсмя, този път без капчица печал, и ускори крачка. Отдавна не бе изпитвал това удоволствие на надпреварата с времето и планинските пътеки, радостта на силата в напрегнатите мускули.
Селото остана назад, шосето мина през стария каменен мост над потока Созе и започна да се изкачва нагоре по склона сред лескови гъсталаци. По напукания асфалт растяха треви и храсти; понякога Николай забелязваше приведен стрък и доволно кимаше. Следата бе прясна, на не повече от час. Щеше да я настигне, вече не се съмняваше в това.
Високо горе се издигаше сивата скална стена, гола и мрачна, само тук-там отделни борове бяха намерили къде да се вкопчат в нея с възлестите си корени. Наклонът постепенно намаля. В подножието на стената, преди да завие наляво, Николай спря и се огледа назад. До хоризонта се разстилаха надиплени гори и планински ливади, сред тях лъкатушеше Пътят на мъртвите с нанизани по него изоставени села.
По пътя се задаваха хора.
Той се намръщи. Нещо не беше наред. Вярно, по Тотенвег понякога минаваха контрабандисти, но контрабандистите обикновено вървяха сами, рядко по двама-трима и никога на големи групи. А тази група беше голяма. Разтревожен, Николай свали раницата, извади бинокъла и го вдигна към очите си. Отначало видя само мътни зелени петна, после завъртя колелцето за фокусиране и образът постепенно се проясни. Леко зашари с ръце наляво-надясно, през зрителното поле пробягаха дървета и хълмове, мярна се тъмната лента на пътя, той задържа движението и след миг пред погледа му се появиха конници, устремени в галоп към селото, което бе напуснал преди половин час. Опита се да ги преброи, макар че не беше лесно — бинокълът потрепваше между пръстите му и на няколко пъти се наложи да прекъсне и да започне отново. Осем или девет, реши той накрая. От такова разстояние не се виждаше достатъчно добре, но иззад гърбовете им като че стърчаха дулата на пушки.