Дъхът изгаряше гърлото му, дробовете болезнено се напрягаха за още по-дълбока глътка кислород, а пътят се приближаваше мъчително бавно. Зад всеки завой очакваше да зърне тесния процеп в скалите, където би намерил спасителното убежище — и всяко ново разочарование отнемаше частица от силата му. Няма да издържа, помисли той, няма да стигна. Проклет занаят! Само да се отърва и зарязвам всичко, ей Богу, зарязвам го! Стар съм вече за тия игри, нека ги играят такива като онзи хлапак с мулето.
Но през бученето на кръвта в ушите му ненадейно проникна един друг, благословен звук — плисък и бълбукане на вода отляво, от дерето. Знаеше какво означава това: потокът беше по-близо, коритото му се изкачваше към пътя и скоро щеше да наближи съвсем. Още малко, може би зад следващия завой! Той напрегна последни сили, успя някак да ускори бяга си и се озова на завоя в момента, когато изотзад долетяха бесните удари на копита.
Теснината беше пред него — огромен процеп в отвесните скали отдясно, откъдето изскачаха пенестите води на потока и се хвърляха надолу под моста на шосето. Без да усеща нозете си, Николай затича нататък през избуялата трева, по отдавна обраслата пътека, където вече никога нямаше да стъпи крак на турист. Насреща му лъхна хладен въздух, примесен със ситни водни капчици. Надясно, надясно! Край подножието на стената унило се гушеха съсипани от времето останки от ресторантче със стърчащи в празните витрини назъбени парчета стъкло. Потокът бе съвсем близо. Почвата ставаше влажна, от теснината долиташе многократно усиленият рев на водопадите. За миг Николай зърна в калта пред себе си отпечатък от малка подкована обувка, но нямаше време да мисли за Джейн, защото откъм пътя затрещя автомат и последните остатъци от витрините на ресторанта се разлетяха като искрящи фойерверки. Воден дори не от волята, а от инстинкта, той зави наляво и се озова пред тясното желязно мостче над потока, което продължаваше по отсрещния бряг и се изкачваше нагоре по скалата със серия от стълбички и площадки.
Сега идваше най-лошото. Николай сви рамене, приведе се и побягна над водата. Хлъзгавото желязо громолеше под стъпките му. Разбираше, че се вижда като на длан и че с един откос могат да го свалят, ала, кой знае защо, гърмежите се бавеха. Дали пък не се надяваха да го хванат жив? Мостчето свърши, отпред имаше няколко ръждиви стъпала, той ги преодоля с два скока и още докато летеше нагоре, три или четири автомата удариха едновременно. Изстрели и бучене на вода, трясък на раздробена скала, дъжд от ситни каменни парченца, пред очите му се въртяха нови стълби и нови площадки, сега завой обратно, напред по терасата край мократа отвесна канара, навътре, към спасителния мрак на процепа, искри от куршум по железния парапет, напред и навътре, напред и навътре… Тишина.
За секунда Николай спря изнемощял. Беше завил наляво и скалният ръб го закриваше от преследвачите. Имаше чувството, че някой е раздрал всичко вътре в него на ситни лентички и сетне е запалил огън от тях. Искаше му се да постои така поне минутка, докато си поеме дъх, ала това би го погубило. С обстрела ония типове му бяха дали възможност да вземе преднина и за нищо на света не биваше да я губи. Трябваше да бяга — навътре, към водопадите. А после? По дяволите после, сега бягай напред, нещастнико, или ти е спукана работата!
Не разбра как бе продължил, просто изведнъж откри, че отново тича по разядените метални тераси, по прорязаните в скалата галерии над дълбоки бистри води, в които лениво танцуваха тъмните издължени сенки на огромни пъстърви. Мостчетата се изкачваха полегато нагоре, грохотът на водопадите сякаш разтърсваше цялата планина и влажният прах се сипеше като упорит есенен дъжд, нахлуваше в дробовете му, задавяше го и го караше спазматично да кашля. Пътят ставаше все по-хлъзгав. Изгубя ли равновесие, отивам право при рибите, помисли Николай и неволно се сети за първото мостче. Защо не бяха стреляли тогава? Ако го искаха жив, нямаше да стрелят и после, когато беше минал на другия бряг. Ами ако просто гледаха да го докопат, независимо дали жив или мъртъв? Може би само държаха да се доберат до него и се бояха да не би трупът му да падне в потока? Защо, мамка им шибана, защо? Какво толкова им трябваше? Кибритът ли? Пикливо съкровище! Би го зарязал, ако така можеше да се отърве, но знаеше, че не в кибрита е работата, това поне беше ясно. Мръсните копелета искаха кожата му, все едно защо, може би по недоразумение, както с Дик Гароу, и нямаше да мирясат, докато…