Премятайки разсеяно синята банкнота между пръстите си, Иван Мишин кимна с удовлетворение. Очите му блеснаха.
— Слушай, Коля, имам молба. Голяма молба. Обещай, че ще я изпълниш.
— Каква? — тревожно наостри уши Николай.
— Не, ти обещай първо. Приятел не се пита. За истински приятел трябва и в огъня да влезеш.
— Добре де, обещавам. Само не ме карай да пия. Спи ми се.
Огромната лапа на Мишин се стегна около раменете му и го вдигна като перце.
— Какво значи „Спи ми се“? Има време за сън. Разбери човека, синко — душата ми изгаря! Тръгвай! Ще пропием тия пет рубли, а другото — зелен огън да го гори! Не се муси, влез ми в положението. С пари мога да те зарина, обаче тъкмо тая хартийка искам да пропием. Синята, със Спаската кула. Какво, свиди ли ти се? Хубаво де, ще ти ги платя. Ще ти дам… по пет долара за рубла.
— Един мошеник долу ми предлагаше по шест и половина — промърмори младежът.
Мишин го огледа съкрушено.
— Значи така, а? И тебе, славянската душа, те разврати гнилият Запад! Шарените хартийки ти станаха по-мили от приятеля. По десет ще ти платя. По двайсет! Гол ще тръгна заради теб, само не им се давай. Ние сме друг народ, Коля, волен народ. Нито с пари ще ни купят, нито с кибрит. На, дръж, дяволе алчен!
След кратка борба той натъпка в пазвата на Николай смачкана зелена банкнота, после изтича до бюрото, отвори чекмеджето и препаса на колана си чудовищен античен маузер.
— Да вървим! Остави раницата, ще ти пазя… сантименталния спомен. Не бой се, и аз не пия перно.
С последни остатъци от надежда за спокойна вечер Николай се опита да възрази, но Мишин сграбчи лакътя му с желязна хватка и го измъкна в коридора. Обгърна го полумрак. Край стълбището коленичилата пред креслото сервитьорка стреснато вдигна глава, а Рико бързо се приведе напред и кръстоса ръце в скута си.
— Ще ти извия врата! — закани се мимоходом Иван Мишин и докато влачеше Николай надолу по стъпалата, добави с доверителен шепот: — Жените ще го съсипят, пустия му корсиканец. Види ли фуста, очите му светват — същински мартенски котарак.
На улицата беше тъмно и хладно. Безжизнените грамади на околните сгради стърчаха като черни призраци, но нощта милосърдно прикриваше раните, които времето бе нанесло по фасадите им. Нерядко в някой прозорец примигваше плахо пламъче. Тротоарът под краката им беше неравен, с натрошени и разместени плочи. Навсякъде се носеше мирис на конски тор, размесен с дъх на плесен и воня от задръстените канали. По ясното небе трептяха едри, лъскави звезди.
Мишин се препъна в стърчаща плоча, подскочи и изруга на руски.
— Мразя го тоя град! Студен е, безчувствен! И бизнеса мразя. Мафия… Е, кажи ми, може ли славянски човек да бъде мафиот? Все едно да играеш шах с човешки фигури. Не, братко, може и да съм роден за престъпник, но не така. Друг е руският разбойник — дай му да излезе на кръстопътя с тояга в ръка и да граби дебелите търговци… И при вас, в България, някога е било така, нали? Признай, че сте имали разбойници.
— То е по-различна работа — каза Николай, като заобикаляше купчинка фъшкии. — У нас преди два-три века из планините бродели отмъстители, наричали ги хайдути. Биели се против турците.
— Против турците ли? — Мишин се почеса по тила. — И защо? Те не са лоши хора, познавах един навремето. Впрочем все тая, важен е принципът. — Изведнъж той трепна и се завъртя с ръка на пистолета. — Какво е това?
— Десет долара, мосю Бенев — долетя от мрака умолителен глас.
— Не продавам, изчезвай! — подвикна Николай и обясни, вече по-тихо: — Влачи се подире ми от половин час, иска да купува рубли.
Руснакът поклати глава.
— Не ми харесваш, Коля. С лоша компания си тръгнал, с разни дребни спекуланти. Парите си почна да жалиш за най-скъпия приятел… — Той се ослуша. Някъде далече, навярно край езерото, отекваха пистолетни гърмежи. — Стрелят… Пак стрелят… Не мога да ги търпя вече, не мога да продължавам с мафията. Ще взема да плюя на всичко, ще си направя самолета и ще полетя към Русия. Казват, че генералът още се сражава някъде в Сибир… А, ето че стигнахме. Влизай, сега ще им покажем как гуляе славянският човек!
Двамата минаха през въртящата се врата на бар „Елдорадо“ и по няколко тесни стъпала слязоха в салона — мъничко по-светъл от този на „Байкал“, защото тук се бяха сетили да сложат зад фенерите по две огледала. Мишин тласна Николай към едно празно сепаре, седна срещу него и тутакси задумка с юмрук.
— Хей! Има ли персонал тук? Кога ще ни обслужат най-сетне?