Госпожа Хилда се надигна от масичката близо до входа и с бавни стъпки тръгна насреща им. По външен вид тя съвсем не приличаше на традиционна „мадам“. Бе пепеляворуса, слаба, средна на ръст, облечена в елегантно, но строго черно костюмче с бяла якичка. Около нея се носеше дъх на дискретен парфюм. Възрастта не й личеше; Николай помисли, че откакто я познава, си изглежда все същата, човек с еднакъв успех би могъл да й даде и тридесет, и петдесет години.
— Добър вечер, Ник — изрече тя с нисък, леко хриплив глас. — Здравей, Мишин. Ако ще правиш пак скандали, по-хубаво да си беше останал в „Байкал“.
С изненадващо галантен жест руснакът пое ръката й и я вдигна към устните си.
— Не ставай жестока, Хилда. Да пиеш в собствената си кръчма е като да спиш със законна съпруга — безвкусно и напълно лишено от интерес.
Тя неуспешно се помъчи да запази строгото изражение.
— Не съм чувала да си бил някога женен.
— Никога — сериозно кимна Мишин. — Тъкмо затова така добре познавам несгодите на брака… Не се тревожи, скъпа, няма да вдигам шум. Стар човек съм вече. Ще поседя кротко в някое ъгълче, да не ти плаша клиентите с вида си, ще пийна чашка коняк, ако дадеш от хубавия… Заради момчето съм дошъл. Днес се върна от тежка мисия, цяла седмица животът му е висял на косъм. Знаеш какво се полага в такива случаи.
— Хей, чакайте! — опита се да протестира Николай. — Нищо не искам. Уморен съм, трябва ми само почивка.
— Не се дърпай, Коля — тежко го потупа по рамото Мишин. — Старите хора по-добре разбират какво ти е нужно.
— Ще му пратя Арлет — деловито каза съдържателката. — Тя умее да сваля умората.
— Защо ми е Арлет? — неловко се пошегува Николай. — Ако трябва да прекарам с някого нощта, поне да е истинска жена като вас, мадам.
Шегата увисна във въздуха. Хилда се усмихна леко и в погледа й се смесиха меланхолия, симпатия и спокойно чувство на превъзходство.
— Драги Ник — сериозно изрече тя, — аз наистина мога да ти доставя огромно удоволствие, но би ти струвало твърде скъпо. А ако поискам ти да ми доставиш удоволствие… — Помълча и въздъхна. — Да не говорим за това. Качвай се горе, моето момче, стая 28. Арлет ще дойде след малко.
Сконфузен, с чувството, че изглежда неловък и смешен, Николай се изкачи по стъпалата. Коридорът на горния етаж също беше покрит с червена пътека, но осветлението бе съвсем слабо. Като се вглеждаше в сините медни плочки по вратите, той откри номер 28 и влезе. Дебелите завеси бяха спуснати. Нямаше нито фенер, нито свещи и единствената светлина идваше от буйните пламъци в мраморната камина. Отдясно в полумрака безплътно се белееше балдахинът на широко средновековно легло с вити колони от черно дърво. Николай погледна нататък, поклати глава и се отпусна върху мечата кожа пред камината, усещайки с цялото си тяло топлината на огъня. Виж, за това си струваше да дойде. Пламъците бяха повече от грях и забранено удоволствие, те бяха фантастичен лукс тук, под носа на Буше и всичките му полицейски инспектори.
Вратата тихо се отвори и в стаята влезе Арлет — ниска пухкава блондинка с невинно лице и вечно учудени сини очи. Беше облечена в нещо червено, късо и прозирно; отдолу се очертаваше закръгленото тяло, изрисувано по последна еротична мода със стрелки към стратегическите места. Полюшвайки бедра, тя се приближи и коленичи на кожата до него.
— Уморен ли си?
Николай кимна, без да откъсва поглед от огъня.
— Отпусни се тогава. — Пръстите й леко докоснаха врата му и започнаха да масажират. — Ето така…
— Има ли любовник мадам Хилда? — неочаквано запита той и сам се изненада от въпроса си. Но Арлет не се смути.
— Ти не знаеш ли? — Гласът й беше тъничък, почти детски. — При нея идва Ален Буше. Всеки петък в шест вечерта, точен е като часовник.