— Ах, Буше… — промърмори Николай. — Тогава, разбира се, може да си позволи всичко това…
Навярно беше заспал, защото когато отново отвори очи, огънят догаряше. В слабото сияние на жаравата наведеното над него тяло на Арлет изглеждаше червено, а зениците просветваха като котешки.
— Извинявай, че те будя — прошепна тя. — Един човек отвън настоява. Казва, че е много важно. Бил съгласен на шест австралийски, както си му предложил.
Този път ще го пребия, помисли Николай полуядосано, полуразвеселено. До гуша ми дойде с неговото „мосю Бенев“.
Той стана, блъсна вратата и замръзна на прага със зяпнала уста. Коридорът като че беше малко по-светъл. Мишин, разгърден и съвършено пиян, притискаше досадника към отсрещната стена и подпираше брадичката му с дългата цев на маузера.
— Сега вече отиваш право на оня свят — бъбреше той мрачно и деловито. — Там им е мястото на такива като теб. УУУ, кръвопиец проклет! И с жена не оставяш човека на мира!
— Смилете се, мосю — тъничко изпъшка онзи. — И аз имам жена… болна. От костна туберкулоза.
Мишин поотпусна пистолета.
— Болна? — недоверчиво повтори той.
— Да, от костна туберкулоза. И четири деца. Най-малкото е куцичко. Само на три годинки…
С крайчеца на окото си руснакът забеляза Николай и му кимна да се приближи.
— Чу ли, Коля? — тъжно запита той. — Болна жена и четири дребни дечица. А аз, старият злодей, щях да застрелям бедния човечец. Слушай, дай му ги тия рубли, а? По шест австралийски долара ти предлага. Не се стискай, синко, гладна челяд го чака у дома.
— И при тая мизерия се скита с цял куп пари в джоба — саркастично подхвърли Николай. — Откъде знаеш дали изобщо има челяд?
— Имам! — възкликна спекулантът, усетил, че ледът се пропуква. — Имам, кълна се в децата си!
Мишин подсмръкна и втренчи в приятеля си влажен поглед, изпълнен с ням укор.
— Ето, виждаш ли, в децата си се кълне. Помогни на човека, Коля, не ставай алчен. Алчността до добро не води. — Внезапно той го сграбчи, измъкна парите от джоба му и взе да ги прелиства. — Така… Това си го задръж, това не ни трябва… Йени, марки, франкове… А, ето ги и рублите, ето ги миличките. Колко са?
— Триста и десет — отговори Николай. Вече се бе примирил; знаеше, че е безсмислено да се спори с руснака, когато е пиян.
— Чудесно! Сега да сметнем. Три по шест… колко стават?
— Хиляда и шестстотин — бързо подсказа мошеникът.
— Хиляда и осемстотин — поправи го Николай. — Плюс още шейсет. Давай парите и се махай!
— Тутакси, мосю Бенев! Само момент! — Човечето се засуети, измъкна от вътрешния си джоб стиска банкноти и почна да ги брои, като плюнчеше палец. — Десет… дванайсет… петнайсет… Готово, ето ви хиляда и деветстотин, няма да се пазарим за дреболии. Приятна вечер, господа, приятна вечер!
С въздишка на облекчение дребният мошеник прибра рублите и искаше да тръгне към стълбите, но Мишин го задържа.
— Чакай, накъде бързаш? Ами че такава сделка трябва да се полее. Не възразявай, знам всичко. Болна жена, деца и прочие. Няма да те бавя, само за мъничко ще отскочим до „Елдорадо“. Там и без това скоро ще затварят.
Двамата се отдалечиха по коридора. Николай ги изпрати с поглед. Вече не се сърдеше на спекуланта, дори малко му съчувстваше. Нямаше да се отърве лесно от руснака.
Арлет стоеше на прага на стаята и леко потръпваше от хлад в ефирната си дрешка.
— Колко ти дължа? — запита я той.
— Нищо, Мишин плати още в началото… Няма ли да останеш? Ако не си в настроение, можем просто да поспим заедно.
— Не, мисля да си вървя. Лека нощ, Арлет.
На долния етаж вече не беше толкова светло. Две от трите свещи във всеки свещник бяха изгасени. В опустелия бар седеше само един клиент с прошарена коса и стара военна униформа. Отец Донован, позна го Николай и се приближи към масичката.
— Здравей, отче.
Духовникът уморено надигна глава. Сухото му лице изглеждаше по-сбръчкано от друг път, но очите му бяха все тъй живи, проницателни и интелигентни.
— А, Ник. Добър вечер… или по-скоро добро утро. Сядай, Тони ей сега ще донесе кафе. Тони! Две чашки, ако обичаш.
— На странно място се срещаме — подхвърли Николай, докато се настаняваше срещу него.
Донован се усмихна.
— Странно за мен, искаш да кажеш. Не чак толкова… Бях при Хилда, тя всъщност не е лоша жена. Даде ми половината от днешната печалба… много пари.