Выбрать главу

Донован отново спря, облегна се на стената, за да поотмори болния крак, и кръстоса ръце на гърдите си.

— Труден въпрос — каза той. — Ще се опитам да ти отговоря с малка притча. Представи си, че преди време е избухнала ядрена война. Не съвсем унищожителна, нека го допуснем. Много, много години след Апокалипсиса някъде сред руини и джунгли се ражда дивак. Един ден, както броди из пущинака, той открива странна пещера с правоъгълен вход. Хубава пещера, удобна, суха… С множество червени копчета по стените. Дивакът се настанява вътре и живее приятно — доколкото е възможно в подобна епоха. Ходи на лов, пали огън, пече месо. Но проклетото любопитство не му дава мира. Мъчи го въпрос: какво ли ще стане, ако вземе да натисне червените копчета? Най-сетне не издържа. Натиска ги. И това е краят. Няма дивак, няма копчета, няма пещера… няма свят! Е, Ник, кой всъщност е унищожил света? Дивакът ли? Абсурд! Колкото и да блъска с каменната си брадва, той не би могъл да стори нищо на земното кълбо, най-много да изкопае яма. И все пак е той. Не, не казвай нищо! Само допусни, за миг го допусни, че всички ние живеем върху червеното копче на Вселената.

Николай разтърси рамене. Когато събра дъх, за да отговори, гласът му беше тих и неуверен:

— Ти… искаш да свържеш Колапса на цялата Вселена с несравнимо по-дребна величина — човека. А доказателства?

— Да, разбира се, доказателства… Същото пита и един мой много умен познат. Само че понякога аргументите струват по-малко от въпросите. Не вярваш ли? Помисли тогава върху онова, което същият този познат нарича „Парадокс на симултанността“, с други думи — странния факт, че накъдето и да погледнат астрономите, звездите претърпяват едни и същи катастрофални изменения… Е, аз съм дотук. Ще отида до Мишин да си взема коня. Довиждане, Ник. Приятни сънища.

Отец Донован кимна, свърна надясно зад ъгъла и накуцвайки, се отдалечи по Рю де Виктоар. Загледан в гърба му, Николай постоя на пресечката. Усмихна се. Досега нито веднъж не бе успял да победи в споровете със свещеника, а навярно и в бъдеще нямаше да успее. Донован умееше да приключи разговора в най-неизгодния за противника момент, с което редовно вбесяваше Мишин.

Небето просветляваше. Потрепервайки от хлад, той тръгна наляво. След няколко минути най-после щеше да си бъде вкъщи. От една странична уличка затракаха колела и на Рю де Виктоар излезе каруцата на млекаря. Махна му с ръка и подвикна:

— Добро утро, Гюстав. Дай една пита сирене, от малките.

Млекарят тръсна юздите, изчака конят да спре и се пресегна назад.

— Шест франка.

Николай бръкна в джоба си, претъпкан с банкноти. Порови по-надълбоко, напипа с връхчетата на пръстите нещо дребно и го извади. Беше оръфана жълто-кафеникава банкнота от една рубла. Понечи да я прибере. Не се стискай, алчността до добро не води, прозвуча в паметта му гласът на Мишин. Май има право, помисли той, тая нощ само с пари се разправях, стига толкова. И решително подаде рублата.

Гюстав пое хартийката. Повдигна я към късогледите си очи, огледа внимателно и я върна с презрителен жест.

— Прибери си тоя боклук, приятел. Казах шест франка, нали тъй?

— Чакай, чакай — успокои го Николай с чувство на превъзходство. — Тоя боклук, както го наричаш, струва поне сто и двайсет франка. Не знаеш ли, че снощи… не, онази вечер е изгоряла къщата на стария Розенхайм?

Млекарят го измери с поглед от главата до петите.

— За знаене, знам го. И още нещо знам, дето ти, изглежда, не си го чувал. Тая нощ старият хер Розенхайм е продавал рубли като бесен. Чрез подставени лица — Гюстав се разсмя, после смехът премина в болезнена суха кашлица и на очите му избиха сълзи. — Хубави… хубави парички трябва да е изкарал… от онзи пожар.

Николай извади пачката, намери десет франка и мълчаливо плати. След умората на отминалата нощ като че не му бяха останали сили да реагира на изненадата. С малката пита сирене в ръка той продължи към къщи. Зад гърба му каруцата на Гюстав отново загромоля по паважа. Банкнотите издуваха джоба му. Още утре ще купя на Мишин бутилка водка, зарече се той. От най-свястната, която може да се намери на черния пазар.

Старата шестетажна сграда на Рю де Виктоар изглеждаше в утринните лъчи още по-мрачна с олющената си мазилка, с неприличните надписи по стените и изпочупените прозорци на долните етажи. Без да бърза, Николай тръгна към входа, после се сепна и като се изруга за разсеяността, извади пистолета. В тъмните коридори малко предпазливост никога не беше излишна.