Выбрать главу

За всеки случай той изчака Джовани да приближи, преди да се изкачи по брега. Но всичко беше наред, нямаше нито засада, нито преследвачи. Момчето извърна лице към него, огледа го с безизразни очи и мълчаливо махна с ръка. Усетило отпускането на поводите, добичето спря.

— Здравей — каза Николай. — Значи вече си професионалист, а?

Джовани сви рамене и се зае да сваля от самара на мулето тежка брезентова торба с пришити ремъци. Остави я на земята и посочи с пръст.

— Внимавай за печата. Искат го здрав.

Отворът на торбата беше здраво завързан с връв и запечатан с червен восък, върху който личеше странен знак — буквата J с две разклонения накръст отляво и отдясно. Символът на йоанитите.

— Как е Гастон? — отново опита да подхване разговор Николай.

— Мъртъв.

От спокойния глас на хлапака го побиха тръпки. Стори му се, че целият студ на усойната долина се надига откъм реката, за да полепне по гърба му.

— Кога? Как?

Джовани само леко присви очи.

— Преди десетина дни. Засада. Някой е пропял. Деде го търси. Той очисти Рижия и сега е шеф на бандата, да знаеш. — Момчето помълча, после в гласа му се вмъкнаха изненадващо топли нотки: — Свестен човек беше Гастон, без него вече няма да е както преди. Напоследък все се ядосваше, че не може да намери куриер за тая пратка. Заканваше се сам да я пренесе.

Потривайки нервно ръце, дебелият Херман се появи на прага на пристройката. Очите му шареха насам-натам, като че очакваше всеки момент към воденицата да се втурнат тълпа разярени селяни.

— Всичко ли е наред?

— Наред е, стига си треперил — презрително го успокои Николай. — След малко изчезваме.

— А парите?

Джовани му подаде тънко снопче банкноти. Недоверчивият мелничар ги преброи два пъти, внимателно и с явно удоволствие. Накрая прибра пачката, дълбоко си пое дъх за кураж и се разкрачи с юмруци на кръста.

— Не съм съгласен. Искам още… още петстотин марки. Няма да ви пусна оттук, докато не ги получа.

— Ще получиш куршум — зловещо обеща хлапакът. — Влизай вътре!

Под заканителния блясък на тъмните му очи дебелакът се сви като спукана праханка. Хвърляйки през рамо боязливи погледи, той хлътна в пристройката, захлопна вратата и чак след това се осмели да изтърси наниз от немски ругатни.

Николай протегна ръка.

— Е, май е време да тръгваме. Довиждане, Джовани.

Момчето я стисна сдържано, сякаш дори в това не смееше да вложи чувство.

— Довиждане. Пази се.

Той кимна, метна тежката торба на гръб и закрачи нагоре. Зад него копитата на мулето затракаха по камъните бавно и печално като съчувствено цъкане с език. Странно как се обръщат ролите, мина му през ума, докато прекосяваше рекичката по прогнилото мостче зад воденицата. Преди месец бе посъветвал Джовани Стерца да се пази, сега момчето му отвръщаше със същия жест, сякаш бе израснало за толкова кратък срок.

От другата страна на моста започваше пътека, но Николай сви надясно край течението, през купища едри валчести камъни и гъсталак от репеи, разперили широки месести листа. Слънцето горе бе изчезнало зад високото било и в усойната долина се възцаряваше хладен ранен полумрак. Трябваше да побърза, нощта наближаваше. Ромонът на водата из каменното корито сякаш пригласяше на мрачните му мисли. Да, момчето беше пораснало. Ала имаше и друго, самият той се бе променил от времето на първата им среща. Там, край разграбения кибритен фургон, можеше да се смята за волен и независим скитник, един от най-добрите куриери. Днес беше подчинен на Буше. Както бе казал Мишин, двоен агент с напълно прозрачно прикритие. Дали хлапакът бе усетил промяната? Може би…

Стотина метра по-нататък той обърна гръб на рекичката и започна да се изкачва направо по стръмнината, през гъстата букова гора, като се подхлъзваше сегиз-тогиз върху дебелия слой от оглушително хрущящи сухи листа. Натоварването беше като в доброто старо време, и гората беше същата, но вече го нямаше удоволствието от броденето през планинските пущинаци. Изчезнали бяха самочувствието, самоуважението. Винаги бе презирал полицейските доносници и знаеше какво им се полага — куршум и камък в устата по древна сицилианска традиция. Ще избягам, закани се той. Ще си плюя на петите ведната щом се върна във Велтбург, пък да става каквото ще! Решено, изчезвам. Не на юг, там мосю Луи има солидни връзки. Може би на изток? Към България, защо не? Само ще трябва да внимавам с минаването през Румъния, за Румъния се носят лоши слухове. Или да навия Мишин да потеглим към Русия? Нали все за това мечтае? Заедно ще се справим някак.