Той се облегна назад и затвори очи. Трябваше да избяга веднага след завръщането във Велтбург, преди още да го е потърсил Буше. Друг изход нямаше. Сегашната мисия беше приемлива, дори похвална в повечето отношения. Но и за слепия бе ясно, че с нея нещата едва започват. Двоен агент с напълно прозрачно прикритие… Николай мрачно се усмихна. Поне за него нямаше нищо прозрачно. Не знаеше какво общо имат йоанитите с мосю Луи — Мишин също не бе успял да разгадае хода, — ала усещаше, че в играта между двамата противници ще бъде безжалостно използван и накрая най-вероятно пожертван като непотребна шахматна фигура. Ще се посъветвам с отец Донован, помисли той. Умен човек е, може да разбере нещо повече от мен в тази заплетена история.
Топлият му дъх се отразяваше от вдигнатата яка и овлажнелите къдрави косъмчета излъчваха мирис на овча кожа. Решението бе взето и повече нямаше за какво да се тревожи. Сред небесната тишина го обземаше чувство на лекота и покой. Земята оставаше нейде далече долу с всичките си коварства и несгоди. По тялото му се разливаше приятна дрямка.
Сякаш едва бе затворил очи, но когато Карл разтърси рамото му, наоколо царуваше студена планинска нощ. От двете страни на дирижабъла се плъзгаха назад отвесни скални стени — причудлива плетеница от дълги черни сенки и остри синкави ръбове под лъчите на изгряващата луна. Тук-там в ниското проблясваха съхранени отсечки от разбит и напукан асфалтов път. Провлачената къделя от пара зад гондолата сияеше като полиран метал. Моторът работеше едва-едва; дясната перка се въртеше лениво, лявата бе малко по-натоварена, за да компенсира страничното отклонение на вятъра.
— Наближаваме — подхвърли Карл към кърмата. — Приготви бомбите.
— Няма да стане нужда — лениво се обади Бонифас от тъмнината под резервоарите. — Шефът се е споразумял с хората на Баумщед да ни пропуснат.
— Не разсъждавай! — сопна се Карл. — Аз ли да ти обяснявам колко им струват обещанията?… А ти дръж това. Нали знаеш как да го употребяваш?
Николай усети в ръцете си нещо тежко и хладно — стара лека картечница с провиснала патронна лента.
— Знам — измънка той с набъбнал от съня език.
Вече бяха достигнали най-високата точка на прохода. В подножието на скалната стена отляво примигваха светлинки — прозорците на бивш крайпътен ресторант, превърнат от Баумщед в граничен пост. Николай хвана картечницата за надупчения кожух около цевта, подпря приклада на дъното на гондолата и надвеси глава навън. Прозорчетата идваха все по-близо, но всичко изглеждаше спокойно, сякаш никой не забелязваше огрения от луната дирижабъл. Стори му се, че усеща как напрежението на другите двама расте с всеки изминат метър, как изпълва цялата гондола и безмълвно приглася на астматичното пъшкане на двигателя. Граничният пост вече беше под тях и все още нито един изстрел не нарушаваше покоя на нощта. Сетне светлинките останаха назад. Отмина и скалната теснина на прохода, склоновете стръмно пропаднаха надолу заедно с лъкатушещия път. Карл шумно въздъхна:
— Е, и с това се справихме. Сега още пет километра на север-северозапад. Левият — осем десети, десният — седем.
Огънят в пещта забуча, засили се тракането на машината. Тъмната планинска грамада зад тях трепна и бързо започна да се отдалечава. Под тях отново се разпростря мрачен лабиринт от долини и хребети, изпънати в нощта като части от титаничен рибешки скелет.
— Виждам целта! — внезапно се раздаде от носа гласът на Карл. — Ляв — пет десети, десен — три и половина. Готови за снижаване!
Дирижабълът плавно забави ход и леко свърна наляво. Николай остави картечницата и се взря напред. Постепенно губеха височина. Пред носа на гондолата се редуваха все същите огрени от синкав блясък възвишения и сажденочерни долини. В една от тези сенки трептяха три червеникави светли точки, разположени в правилен триъгълник. Те наближаваха, превърнаха се в пламъчета сред дълбока кръгла котловина. Малко по-нагоре, в покрайнините на гората, сновяха по-дребни искрици.