— С голи ръце — обади се Николай.
Отец Донован кимна.
— Да, с голи ръце. Но това не ни плашеше, нали тъкмо за подобни мисии бяхме подготвени. На нас с Майк ни се падна съвсем мъничък таен склад, само с четири бомби в него. И без персонал — напълно автоматичен. Беше в някакво затънтено кътче на Невада. Стигнахме дотам със самолет и скочихме с парашути, защото самолетът возеше и други доброволци. После не ми провървя… или напротив, знам ли? Бяха забравили да споменат, че базата се охранява от стрелкови робот — кръвожадна машинка на колелца с единствената задача да унищожава всичко живо в радиус от една миля. Още с първия откос бях улучен в крака. Залегнахме, Майк ме превърза, но повече не можеше да стои при мен. В края на краищата и двамата бяхме тръгнали на смърт.
Свещеникът въздъхна и поклати глава. Невиждащият му поглед се рееше някъде отвъд стената на стаята.
— Майк се справи с робота. После влезе в базата — поне кодовете за отваряне не бяха пропуснали да ни кажат. А аз останах да лежа сред камънаци и сухи храсти. До края имаше само три часа. Бяха ни снабдили с малки, свръхмощни радиостанции и дори изпод земята Майк успяваше да се обади от време на време. Беше открил склада с инструменти и започваше да разглобява бомбите.
Николай неволно изтръпна, представяйки си как младият свещеник лежи в пустинята с окървавен крак и напукани устни, докато часовникът отброява минутите до края на света.
— От щаба обещаха да ме приберат с хеликоптер — продължаваше Донован. — Не им вярвах много — бяхме прекалено далече, а и бъркотията през онзи ден бе страхотна. Лежах и слушах как Майк разговаря с бомбите. Връзката не беше добра, особено след като той се справи с първата. Пък и аз се унасях от време на време. Но все пак го слушах. Радиостанцията пращеше ужасно — йонизация, нали разбираш. Понякога схващах отделни думи, понякога шумът заглушаваше всичко, обаче общият смисъл беше ясен. Той не просто се бореше с бомбите, а се мъчеше да ги победи с волята си, заповядваше им да не избухват, докато не е разбил зарядите им. Заповядваше и на себе си — да издържи до края…
Отец Донован замълча. В тишината нахлу тръпнещата тревога на ония последни часове преди страшната неизвестност. Николай изтри мокрите си длани о панталона.
— И после? — подкани Бержерон свещеника.
— После… Хеликоптерът все пак дойде. В последните минути и само с един пилот. Пилотът беше тексасец и ужасно ругаеше „ония страхливи кучи синове, дето зарязват човека да умира в пустинята“. Майк беше приключил с три бомби, оставаше му четвъртата. Опитах се да го убедя да излезе. Той дълго не ме разбираше, но накрая проумя и отказа. И без това щеше да умре след няколко часа. Рече, че има още малко работа, и ни помоли да отлитаме. Тук ми се губят минути, мисля, че съм буйствал. Така или иначе, свестих се по-късно в хеликоптера. Радиостанцията беше до мен и чувах как Майкъл продължава да заповядва на бомбите, макар че вече езикът не му се подчиняваше. А времето бе изтекло. Разбираш ли, Жак, предсказаното от тебе време беше изтекло и все пак Майк още се бореше със самия Колапс. Отначало не повярвах на часовника си. Но пилотът държеше връзка с щаба и потвърди, че моментът е отминал. Започваха да пристигат съобщения за отделни взривове в Русия, в Бразилия, у нас в Щатите. Всички неунищожени заряди бяха избухнали като по график, на секундата. Само долу, в пустинята Невада, един човек постигаше невъзможното. С воля и с упование в Бога — защото той беше най-искрено вярващият християнин, когото някога съм срещал. Или да го наречем просто вяра в доброто… — От гърдите на свещеника се отрони тежка въздишка и за момент той огледа стаята така, сякаш не разбираше как е попаднал тук. — Сигурно съм бил като луд тогава. Смеех се, плачех, ругаех, крещях по радиостанцията, а Майк не ме чуваше и през пращенето на йонизацията продължаваше да бъбри нещо несвързано. Така беше още минута или две, после той изведнъж изрече със странно ясен и спокоен глас: „Безполезно… Ръцете не слушат… Прости ми, Господи, и приеми…“ В ефира се раздаде оглушителен трясък и зад хоризонта пламна бяла, режеща очите светлина. Пилотът разбра какво става и насочи рязко хеликоптера към земята, преди да ни е настигнала ударната вълна…
Отец Донован отново притихна. Мълчанието се изпълваше с някакъв особен, тържествено дълбок смисъл и Николай едва събра смелост да го наруши:
— Разказа ли на някого за това?