Хората от яхтите се опомняха от вцепенението. През бученето на двигателя долетяха приглушени гърмежи, куршумите се забиваха във водата наоколо, Николай ги усещаше с тялото си как барабанят по корпуса, ала всеки изминат метър увеличаваше шансовете за спасение. Лодката летеше право към издаден навътре в езерото нос, обрасъл с храсталак. Наколо се сипеше град от куршуми. Дъното пронизително изскърца по песъчливата плитчина, моторницата подскочи във въздуха, стовари се във водата оттатък сред гейзер от пръски и веднага свърна надясно, под прикритието на гъстата растителност. Живи сме, тържествуващо помисли Николай, докато се носеха с главозамайваща скорост отново на изток. Живи сме! Измъкнахме се, и мосю Луи се измъкна, и Мишин… Някой ден може пак да се видим.
Обърна се назад. Яхтите не се виждаха. Нямаше и да се опитват да ги догонят, ясно беше, че всякакво преследване би било безнадеждна работа. Моторницата летеше успоредно на гористия бряг. Той се завъртя наляво и посегна да тупне отец Донован по рамото, но ръката му застина във въздуха. Свещеникът бе отметнал глава назад и по гърдите му се разширяваше кърваво петно.
Николай трескаво сграбчи яката на старата военна униформа и дръпна с две ръце. Копчетата отлетяха настрани. Разкъса долната фланелка и в лицето му плисна тънка гореща струйка. Раната от малокалибрения куршум изглеждаше съвсем дребна, ала явно бе засегнала важна артерия, защото яркочервената кръв бликаше на пресекливо фонтанче. Отчаяно притисна дупчицата с длан, знаейки, че всичко е безполезно, че само незабавна операция би дала известна надежда. Под ръката му меко пулсираше изтичащият живот.
Ненадейно върху лицето му падна сянка. Чудовищен тласък подметна лодката като играчка, небето и езерото се сляха в луда въртележка, сред грохот и пращене Николай отхвръкна напред и по тялото му от всички страни се посипаха жестоки удари. Нещо се стовари с убийствена сила върху ребрата му. Огнената болка за миг го остави без дъх. Пред очите му причерня, но изглежда, че не бе загубил свяст, защото постепенно осъзна, че лежи на хълбок сред натрошените вейки на някакъв смачкан храст. Наблизо, леко килнат, стърчеше носът на моторницата.
При всяко вдишване болката го прорязваше отдясно като бръснач. Навярно имаше счупено ребро. Преодолявайки страданието, той се надигна на колене и потърси с поглед отец Донован. Забеляза го почти веднага — проснат по гръб между храстите. Като хапеше устни и тихичко стенеше, Николай се дотътри до него. Разгърна дрехата. Кръвта заливаше целите гърди на свещеника, но вече не биеше на фонтанче, а едва струеше от раната. Никаква надежда, замаяно помисли той, гледайки втренчено как нещо златно лъщи сред лепкавата алена кръв. Вътрешен кръвоизлив… Сигурна смърт… И кръстче, също като онова на Баска…
Бенев неволно си пое дълбоко дъх и изохка — едновременно от смайване и болка в счупеното ребро.
Кръстчето не беше същото!
Невъзможно, каза си той. Истинско злато няма отдавна, от две десетилетия насам. Златото не блести, то е черно и радиоактивно.
Но това тук блестеше като огън, като звезда, като изгряващо слънце!
Отец Донован отвори очи. С усилие надигна глава и се вгледа в гърдите си. Усмихна се и по устните му изби кървава пяна.
— До… доказателството, Ник — изхриптя той. — Доказателството, което искаше Бер… Бержерон… Ти повярва… без… доказателства… Вземи го, твое е…
Искаше да каже още нещо, но от устата му бликна тъмна струя кръв. Тръпка разтърси цялото му тяло и свещеникът се отпусна неподвижно. Сините очи безстрастно се вглеждаха в ръждивото вечерно небе, сякаш търсеха там отговора на някаква вечна загадка.
Николай дълго стоя на колене до мъртвеца. Накрая събра сили да протегне ръка и да затвори клепачите му. Беше като зашеметен — не можеше да мисли, не можеше да почувства нищо, не можеше дори да заплаче за човека, когото едва сега откриваше колко е обичал.
Кръстчето… Лъскавото кръстче от истинско злато, опазено благодарение на доброто у свещеника… Само това щеше да остане. Николай посегна да го вземе, усети под пръстите си хладния метал, още топъл и лепкав от кръвта на убития…
И златото почерня.
Свирепата безнадеждност се изля от гърлото му в глух животински полустон-полурев. Той скочи на крака и олюлявайки се, пое през храстите без посока, накъдето и да е, само и само по-далече от нищожното късче черен метал, което завинаги го делеше от отец Донован. В главата му пулсираха несвързани мисли. Злото и доброто… вярата… Колапсът… ако има поне десет праведници в Содом…