— Къде отиваме?
— В един блок на улица „Слоун“. Трябва да се почисти едно жилище.
Улица „Слоун“ е успоредна на улица „Старк“, от която я делят само две преки. Улица „Старк“ е най-страшната улица в града, пълна с наркотици, с отчаяние и с полуразрушени къщи. Гетото се оформя в южно направление и улица „Слоун“ започва да се превръща в демаркационна линия между тези, които спазват законите, и онези, които не ги спазват. Борбата за отбраняване на линията и за недопускане на наркотрафикантите и проститутките до „Слоун“ не прекъсва дори и за миг. В последно време се смята, че „Слоун“ вече е изгубила битката.
Рейнджъра измина още три преки, спря и ни посочи с поглед сграда от жълти тухли от другата страна на улицата.
— Ей това е нашата сграда. Отиваме на третия етаж.
Сградата бе четириетажна и на всеки етаж имаше по два или три малки апартамента. На равнището на партера бе цялата нашарена с графитите на улични банди. Прозорците бяха тъмни. Нямаше улично движение. Вятърът търкаляше боклуците и ги струпваше пред входовете.
— Сигурен ли си, че това, което вършим, е законосъобразно? — попитах.
— Нае ни собственикът — отвърна Рейнджъра.
— Това почистване предполага ли да се разкарат хора, или предвижда само отстраняването на вещи?
Рейнджъра ме погледна.
— Изваждането на хора и на имуществото им от дадено жилище предполага съдебна процедура — продължих. — Трябва да представиш заповед за…
— Съдебната процедура е много бавна — отвърна Рейнджъра. — А междувременно децата от тази сграда са подложени на терор от хората, които идват да се дрогират в апартамент 3 C.
— Правим го за благото на обществото — каза един от мъжете на задната седалка.
— Точно тъй, за благото на обществото — потвърдиха другите двама.
Стиснах юмруци и започнах да хапя долната си устна.
Рейнджъра слезе от рейндж роувъра и отвори задната врата. Раздаде на всички бронежилетки, а после и по едно черно яке с надпис „ОХРАНА“ с големи бели букви на гърба.
Облякох бронежилетката и останах да наблюдавам как останалите прикрепят на кръста си черни найлонови колани и пистолети в кобури.
— Така… Я да се опитам да отгатна… Познах — каза Рейнджъра. — Забравила си да си вземеш пистолет.
— Дизайнерите не носят пистолети.
— В този квартал носят.
Междувременно мъжете се бяха подредили пред мен.
— Господа — каза Рейнджъра, — представям ви госпожица Плъм.
Мъжът с неопределен произход ми подаде ръка.
— Лестър Сантос.
Последва го вторият.
— Боби Браун.
Последният бе Танка. Не бе трудно да се разбере как се е сдобил с това име.
— По-добре е да си нямам неприятности — казах на Рейнджъра. — Страхотно ще се разстроя, ако ме арестуват. Много мразя да ме арестуват.
— Недей така бе, момиче — ухили се Сантос. — Не обичаш да стрелят по теб. Не обичаш да те арестуват. Та ти не знаеш как да се веселиш.
Рейнджъра закопча якето си и тръгна към блока. Бодрата ни група го последва.
Влязохме в сградата и изкачихме два етажа. Рейнджъра отиде до апартамент 3 C и залепи ухо на вратата. Останалите се притиснахме до стената. Никой не обели дума. Рейнджъра и Сантос държаха пистолети. Браун и Танка — фенерчета.
Присвих се в очакване Рейнджъра да избие вратата с ритник. Вместо това той извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Вратата започна да се отваря, но се оказа, че отвътре е подсигурена с верижка. Рейнджъра направи две крачки назад и се хвърли с цялата си тежест върху нея, като я удари с рамо на височината на верижката. Вратата се отметна и Рейнджъра влезе пръв. След него — и всички останали. Без мен. Някой запали лампите, Рейнджъра изкрещя: „Охрана!“ и след това настъпи пълен хаос. Върху дюшеци, нахвърляни направо на пода, се раздвижиха полуголи хора. Жените пищяха, мъжете псуваха.
Екипът на Рейнджъра мина последователно през всички стаи, сложи на всички присъстващи белезници и после ги накара да застанат до стената. Бяха шестима.
Един от мъжете, сякаш обезумял, размахваше ръце, за да не му поставят белезниците, и крещеше: