Тъкмо щях да позвъня втори път, когато вратата се отвори и пред мен застана Уини Блак.
Имаше приятно кръгло лице и приятно закръглено тяло. Нямаше вид на жена, способна да прелъсти нечий дядо.
Представих й се и й подадох визитната си картичка.
— Търся Фред Шуц — казах. — От петък е изчезнал. Надявам се да мога да получа някаква информация от вас.
Приятното й изражение се изпари.
— И аз чух, че бил изчезнал, но не знам с какво мога да ви помогна.
— Кога го видяхте за последен път?
— В деня, в който е изчезнал. Отби се вкъщи и го почерпих с кафе и торта. Беше рано следобед. Поседя около час. Мъжа ми го нямаше. Бе излязъл да оправи гумите на крайслера.
Мъжът й излязъл да му оправят гумите. Стоп. Да не допусна някоя грешка.
— Фред изглеждаше ли уплашен или разтревожен? Даде ли с нещо да се разбере, че може да изчезне?
— Беше някак си… разсеян. Каза, че се занимавал с някаква важна работа.
— Каза ли нещо повече за нея?
— Не. Останах обаче с чувството, че тази работа е свързана с компанията за извозване на смет. Имал някакви проблеми със сметката. Компютърът изтрил името му от списъка на клиентите. Та Фред каза, че щял да им види сметката. Точно така се изрази: че ще им види сметката. И така и не отишъл до компанията.
— Откъде знаете, че не е отишъл до компанията?
Уини сякаш бе изненадана от този въпрос.
— Всички така казват. В Бърг няма тайни.
— Има още нещо — продължих. — В бюрото на Фред открих едни снимки. Той някога говорил ли ви е за някакви снимки?
— Не. Не си спомням. За какви снимки става дума? За семейни ли?
— За снимки на чувал за боклук. На някои от снимките се вижда съдържанието му.
— Не. Ако ми бе показал такова нещо, щях да го запомня.
Надникнах над рамото й към спретнатата й малка къщичка. Съпругът й не се виждаше.
— Аксел къде е?
— Отиде в парка с кучето.
Върнах се при буика и след две преки открих парка. Бе добре поддържана тревна площ с размери една на две преки. В него имаше пейки, цветя и големи дървета. В единия ъгъл имаше детска площадка.
Откриването на Аксел Блак се оказа лесна работа. Седеше на една пейка, потънал в мислите си, а кучето му бе застанало до него. Бе дребно улично куче, ококорено, и приличаше много на Аксел. Разликата бе, че Аксел имаше очила, а кучето бе окосмено.
Паркирах колата и се доближих до двойката. И двамата не помръднаха, дори когато застанах точно пред тях.
— Аксел Блак? — попитах.
Той едва тогава ме погледна.
— Да?
Представих се и му дадох визитната си картичка.
— Търся Фред Шуц — казах. — Във връзка с това се срещам с възрастни граждани, които може би са го познавали.
— Сигурно вече са ви разказали едно друго за него — каза Аксел. — Истински чешит. По-голям скъперник не съм виждал. Готов да се кара за всяка стотинка. Не си спомням да е участвал в някаква благотворителност. Отгоре на всичко се мисли и за Ромео. Не минава ден, без да досажда на някоя жена.
— Май нямате особено високо мнение за него.
— Няма и защо да го имам — отвърна Аксел. — Не му желая злото, обаче не крия, че не ми е симпатичен. Голям пинтия.
— Имате ли представа какво може да му се е случило?
— Може би е изгубил чувство за мярка в ухажването на някоя жена.
Помислих си дали няма предвид Уини. И дали не е прегазил Фред с крайслера си, а после да го е натикал в багажника и да го е хвърлил в реката.
Това обаче не обясняваше снимките. От друга страна, те може да нямаха никаква връзка с изчезването на Фред.
— Е, ако се сетите за нещо, ще ви бъда благодарна, ако ми го съобщите.
— Добре — съгласи се Аксел.
Следващите хора в списъка ми бяха Роналд и Уолтър, синовете на Фред. Роналд бе цехов надзирател във фабриката за преработка на свинско. Уолтър и жена му Джийн бяха собственици на магазин за полуфабрикати на улица „Хауард“. Реших, че няма да е зле да поговоря с тях. Ако не за друго, за да има какво да отговоря на майка, когато ме попита какво съм направила за откриването на дядо Фред.
Уолтър и Джийн бяха кръстили магазина си „Спирката“. Точно от другата страна на улицата имаше денонощен супермаркет, така че щяха отдавна да са фалирали, ако в „Спирката“ човек можеше не само да си купи хляб, но и да си опита късмета, като заложи двадесет долара на някои от крантите, които участваха в конните състезания във Фрихолд.
Влязох. Уолтър седеше зад касовия апарат и четеше вестник. Бе ранен следобеден час, така че магазинът беше празен. Уолтър остави вестника, изправи се и попита:
— Откри ли го?
— Не. Съжалявам.