Реших, че не желая да застрелва никого, най-малко мен, така че влязохме в апартамента.
— Така е много по-добре — каза той, отиде в кухнята, отвори хладилника и си извади бира.
— Тази бира откъде е?
— От мен. Да не би да мислите, че я е донесла някоя добра фея? Госпожице, трябва да си купувате по-редовно храна. Начинът ви на живот е нездравословен.
— Кой сте вие?
Той мушна пистолета в колана си и протегна ръка.
— Аз съм Бънчи.
— Що за име е това?
— Така ми викат от малък.
— Обаче имате и истинско име, нали?
— Да, но не е необходимо да го знаете. Всички ме наричат Бънчи.
След като бе прибрал пистолета, бях започнала да се чувствам по-добре. Дори достатъчно добре, за да проявя любопитство, така че попитах:
— Та какво е вашето вземане-даване с Фред?
— Фред ми дължи пари.
— Разбирам.
— И си ги искам.
— Пожелавам ви късмет.
Той изгълта половината бира и каза:
— Подходът ви не ми харесва.
— Фред защо ви дължи пари?
— От време на време Фред обича да залага на кончета.
— Да не би да сте букмейкърът на Фред?
— Адски сте права.
— Не ви вярвам. Фред не обичаше хазарта.
— Откъде знаете?
— Освен това не приличате на букмейкър.
— Как според вас изглеждат букмейкърите?
— По-различно. Имат по-солиден вид.
— Разбрах, че търсите Фред. Аз също го търся. Може би ще е добре да го потърсим заедно.
— Не възразявам.
— Е, видяхте ли колко лесно се разбрахме?
— А сега ще си тръгнете ли?
— Да, освен ако не желаете да остана да гледаме заедно телевизия.
— Не изпитвам такова желание.
— Пък и моят телевизор е по-хубав от вашия — каза той.
В 12.30 вече бях пред входа и чаках Танка. Бях успяла да подремна и почти бях във форма. Бях с черни джинси, черна тениска, военноморската шапка на Рейнджъра и черното яке с надпис „ОХРАНА“. По настояване на Рейнджъра на колана си имах пистолет, а чантата си заредих с другите необходими неща: електрошоковото устройство, спрея и белезниците.
В този час на нощта паркингът изглеждаше странно. Автомобилите на старите бяха дълбоко заспали и покривите и багажниците им отразяваха светлината на халогенните лампи. Паветата сякаш бяха от живак. Кварталът с малки еднофамилни къщи зад блока бе потънал в мрак и тишина. От време на време се чуваше движението на автомобили към „Сейнт Джеймс“. В ъгъла проблеснаха фарове и след миг се появи автомобил. Сърцето ми за миг се сви, когато допуснах, че това може и да не е Танка, а Бенито Рамирес. Проявих самообладание, не забравих, че на бедрото си имам пистолет, и започнах да си внушавам, че съм лоша и опасна жена, с която е по-добре човек да си няма работа. „Лошо ти се пише, келеш“ — казах си наум. Всъщност се самозалъгвах. Ако това все пак се окажеше Рамирес, по всяка вероятност щях да се напикая от страх и да се прибера с писък в блока.
Колата бе черна и лъскава, линкълн. Спря пред мен и шофьорът отвори прозореца.
Беше Танка.
— Готова ли си за малко рокендрол? — попита ме.
Седнах до него, закопчах предпазния колан и казах:
— Ти много ли рокендрол очакваш тази вечер?
— Никакъв. Да си на тази смяна е все едно да наблюдаваш как расте тревата.
Това ме успокои. Предстоеше ми да мисля за много неща и не изпитвах никакво желание да видя Танка в действие. Още по-малко пък исках да видя себе си в действие.
— Да познаваш случайно букмейкър на име Бънчи?
— Бънчи? Не. Не съм чувал за такъв. Тукашен ли е?
— Не знам.
Пътуването през града мина спокойно. На завоя при жилищния блок на улица „Слоун“ бе паркирана кола. И тя бе черен лъскав линкълн. Танка паркира зад нея. От двете страни на сградата и на улицата имаше още паркирани коли.
— Едно от условията ни е никой да не паркира пред входа на сградата — каза Танка. — Така е по-спокойно. Наемателите ползват паркинга зад сградата. Пред входа се допускат само автомобили на охраната.
— А ако някой все пак поиска да паркира тук?
— Разубеждаваме го. Меко казано.
Двамата мъже от предната смяна бяха във фоайето. И двамата бяха облечени в черни дрехи и с якетата с надпис „ОХРАНА“, Когато ги наближихме и отключихме вратата, единият тръгна към нас. Танка влезе и се огледа.
— Произшествия има ли?
— Никакви. Цялата вечер премина спокойно.
— В колко часа направихте последната обиколка?
— В дванадесет.
Мъжете прибраха вещите си — голям термос, книга и спортна чанта — и излязоха. Задържаха се за миг на улицата, а после се качиха в своя линкълн и потеглиха.
До едната стена на фоайето имаше масичка и два сгъваеми стола, разположени така, че охранителите да имат обзор едновременно към вратата и стълбището. На масичката имаше две уоки-токита.