Танка заключи вратата, взе едното и го прикрепи към колана си.
— Ще огледам обстановката. Ти стой тук и си отваряй очите. Ако някой доближи вратата, извикай ме.
Отдадох му чест.
— Чудесно — рече той. — Това ми харесва.
Седнах и вперих поглед във вратата. Никой не се появи. Погледнах стълбите. И там нямаше никого. Огледах маникюра си. Имаше какво да се желае по него. Погледнах часовника си. Бяха изминали две минути. След още 478 минути щях да се прибера у дома.
Танка изтрополи откъм стълбището и се намести в другия стол.
— Всичко е наред.
— Ами сега?
— Сега ще чакаме.
— Какво ще чакаме?
— Нищо.
След два часа Танка продължаваше да е удобно отпуснат на стола си. Ръцете му бяха скръстени, а очите му бяха станали като цепки, обаче бдително следяха вратата. Обмяната на веществата му се бе забавила, досущ като на влечуго. Гръдният му кош не се движеше. Тялото му не помръдваше. Сто и двадесет килограма сигурност бяха застинали в хибернация.
Аз пък вече се бях отказала от опитите си да не заспя на стола и се бях изпружила на пода. Там можех да си подремна, без да се измъчвам.
Чух как столът на Танка изпука. Чух как той се наведе напред. Отворих едното си око.
— Да не би да е време за още една обиколка?
Танка се бе изправил.
— До вратата има човек.
Приседнах, за да го видя и аз, и изведнъж се разнесе трясък. Първо се чу гърмеж на пистолет, а после звън на стъкло. Танка отстъпи крачка, препъна се в масата и се сгромоляса на пода.
Бандитът нахлу във фоайето с пистолет в ръка. Бе човекът, когото Танка бе изхвърлил през прозореца. Наемателят на апартамент 3 C. Бе побледнял и имаше погледа на безумец.
— Пусни пистолета! — изкрещя ми той.
Погледнах го и, естествено, продължих да държа пистолета си.
— Да не би да си решил да ме застреляш? — попитах го. Гласът ми звучеше кухо.
Човекът бе облечен с дълъг шлифер. Разтвори го широко, за да мога да видя множество пакети, прикрепени към тялото му с анкерпласт.
— Знаеш ли какво е това? Това е взрив. А не си ме послушала, а съм взривил всичко.
Чух тежко тропване и разбрах, че пистолетът се е изхлузил от ръката ми и е паднал на пода.
— Трябва да вляза в апартамента си — каза човекът. — И то веднага.
— Заключен е.
— Ами отключи го.
— Нямам ключ.
— Боже мой! — рече той. — Ами тогава строши шибаната врата с ритник.
— Кой, аз ли?
— Виждаш ли тук някой друг?
Погледнах Танка. Не мърдаше.
Човекът с шлифера махна с пистолета си към стълбите.
— Тръгвай.
Заобиколих го и тръгнах по стълбището. Застанах пред вратата на апартамент 3 C и се опитах да я отворя. Така е, беше си заключена.
— Ритни вратата — каза човекът с шлифера.
Ритнах я.
— Боже мой! Това не е ритник! Ти не знаеш ли как се рита врата? Не гледаш ли телевизия?
Отстъпих две крачки и се засилих към вратата. Ударих я е рамо и отскочих назад. На вратата й нямаше нищо.
— А когато Рейнджъра го направи, се получи — казах.
Човекът с шлифера бе плувнал в пот, пистолетът в ръката му бе започнал да трепери. Обърна се към вратата, прицели се с две ръце и натисна два пъти спусъка. Чу се звук, предизвикан от сблъсъка на метал с метал. След това ритна вратата на височината на бравата и тя с трясък се отвори. Той скочи вътре, запали осветлението и започна да оглежда всичко.
— Къде са ми нещата?
— Почистихме целия апартамент.
Човекът се втурна в банята, после в стаята, накрая в хола. Отвори вратите на всички кухненски шкафове.
— Нямате право! — изкрещя той. — Нямате право да пипате нещата ми!
— Нямаше много неща.
— Имаше много неща! Знаеш ли какво държах тук? Чиста стока. От най-чистата. Божичко, само да знаеше колко се нуждая сега от мъничко!
— Ами какво ще кажеш да те откарам до клиниката? Там ще ти помогнат.
— Не ща никаква клиника. Искам си стоката.
Наемателката на апартамент 3 A отвори вратата и попита:
— Какво става тук?
— Приберете се и заключете вратата — отвърнах й. — Имаме малък проблем.
Вратата се хлопна и веднага след това се чу щракването на ключалката.
Човекът с шлифера продължаваше да тича из апартамента и, не преставаше да вика:
— Боже! Боже! Боже!
На стълбището се появи друга жена. Крехка и прегърбена. Сигурно беше на повече от сто години. Късата й бяла коса стърчеше на кичури. Бе облечена с протрит розов пеньоар и обута в големи мъхнати чехли.
— Въобще не мога да мигна при цялата тази шумотевица — рече тя. — От четиридесет и три години живея в тази сграда и досега такива безобразия не са ставали. Този квартал едно време беше порядъчен.