Глава 4
Отскочих, притиснах хавлията към гърдите си и изкрещях:
— Какво правиш тук?
Рейнджъра плъзна поглед по хавлията и накрая го спря върху лицето ми.
— Дойдох да ти върна шапката, маце. — Сложи шапката на ВМС на главата ми и я намести върху влажната ми коса. — Забрави я във фоайето.
— А, да. Благодаря.
Рейнджъра се усмихна.
— Какво има? — попитах.
— Отива ти.
Присвих очи.
— Нещо друго?
— Довечера ще дежуриш ли заедно с Танка?
— Ама ти още ли охраняваш онази сграда?
— Сега в нея има голяма дупка, маце. Не трябва да допускаме оттам да влизат лоши хора.
— Тази смяна май ще е по-добре да я пропусна.
— Няма проблеми. Имам и други занимания за теб.
— Тъй ли? Какви например?
Рейнджъра присви рамене.
— Нека видим каква работа ще изникне. — После посегна зад гърба си и извади пистолет. Моят пистолет. — И това се търкаляше във фоайето.
И тикна пистолета в хавлията, точно между гърдите ми, като докосна тялото ми с кокалчетата на пръстите си.
Дъхът ми секна и за миг ми се стори, че хавлията ми ще се подпали.
Рейнджъра отново се усмихна. Аз пък отново присвих очи.
— Ще държим контакт — каза Рейнджъра. И изчезна.
Внимателно измъкнах пистолета от хавлията и го сложих на буркана с курабийки в кухнята. После отидох до вратата и повторно огледах бравата. Боклук. Все пак отново заключих. Не знаех какво повече мога да направя.
Отидох в спалнята, оставих хавлията и облякох спортен сутиен и бикини. Денят нямаше да е подходящ за копринено дантелено бельо. Щеше да е уморителен спортен ден.
След половин час вече излизах, облечена в джинси и риза. Влязох в големия син звяр, закопчах колана и изкарах колата от паркинга. След две преки влязох в „Хамилтън“ и забелязах, че една кола се движи плътно зад мен. Извърнах се и погледнах шофьора. Бънчи. Стиснах сърдито устни и в отговор получих усмивка и ръкомахане. Този човек бе сякаш нереален. Бе насочвал пистолет срещу мен и вероятно имаше някакво отношение към трупа в чувала за боклук, обаче ми бе трудно да изпитам истински страх от него. Искрено казано, бе дори симпатичен… макар и по доста досаден начин.
Спрях до тротоара, дръпнах ръчната спирачка, слязох от колата и се запътих към него.
— Какво правиш? — изкрещях в прозореца му.
— Следя те.
— Защо?
— Защото не искам да пропусна нищо. Ако случайно извадиш късмет и откриеш Фред, и аз искам да присъствам.
— Не знам как да ти го обясня, но между нас казано, никак не ми се вярва Фред да е във форма да ти върне парите, когато и ако го открия.
— Допускаш, че е станал храна за рибите?
— Напълно е възможно.
Бънчи присви рамене.
— Можеш да ме сметнеш за луд, обаче съм оптимист.
— Ти си знаеш. Обаче иди да си проявяваш оптимизма другаде. Не ми е приятно да ме следиш. Досадно е.
— Няма да ти досаждам. Дори няма да разбереш, че съм тук.
— Караш на двадесет сантиметра от колата ми. Как няма да разбера, че си тук?
— Не поглеждай в огледалото.
— Освен това според мен не си букмейкър. Никой не те познава. Разпитах някои хора за теб.
Той се усмихна, сякаш думите ми бяха много забавни.
— Така ли? И какъв съм според теб?
— Не знам.
— Като узнаеш, кажи ми.
— Задник.
— Не вярвам на майка ти да й стане приятно, ако разбере, че говориш такива мръсотии.
Качих се в буика и отидох в офиса.
— Виждаш ли оня човек, дето е паркирал зад мен? — попитах Лула.
— Оня с доджа с лайняно кафявия цвят?
— Казва се Бънчи и твърди, че бил букмейкър.
— Никак не ми прилича на букмейкър — рече Лула. — И що за име е това — Бънчи?
Кони също надникна през прозореца и каза:
— И аз не го познавам. Обаче ако е букмейкър, бизнесът му не върви добре.
— Каза, че Фред му дължи пари и че ме следи, та да види дали ще успея да го открия.
— Това помага ли ти? — пожела да научи Лула.
— Никак. Искам да се отърва от него.
— За постоянно? Имам един приятел…
— Не! Само за остатъка от деня.
Лула отново погледна Бънчи.
— Ако му спукам гумите е изстрели, дали ще отвърне на стрелбата?
— По всяка вероятност, да.
— Не ми е приятно, когато стрелят по мен — каза Лула.
— Помислих си, че можем да си разменим колите за малко.
— Какво? Да заменя моя файърбърд за тоя кит? Недей така! Приятелството си е приятелство, ама чак толкова…
— Добре, добре. Нищо не съм казала.
— Почакай де! Не бързай да се цупиш — рече Лула. — Знаеш ли, ще взема да поговоря с него. Понякога много ме бива да убеждавам.
— Да не си решила да го заплашваш?