— Аз никого не заплашвам. Ти за каква ме взимаш?
Кони и аз проследихме как Лула излиза от офиса и се запътва към колата. Добре си я познавахме.
Бе облечена в канарено жълта стегната минипола и с блуза, която й бе поне с два размера по-малка. Косата й бе оранжева, а червилото — яркорозово. Клепачите й бяха боядисани в златно.
Чухме как казва: „Здрасти, красавецо“ на Бънчи, а след това започна да говори тихо и не чухме нищо повече.
— Може би няма да е зле да се опиташ да се измъкнеш, докато Лула го разсейва — каза Кони. — Може би ще успееш да се измъкнеш с буика тихичко, без той да забележи.
Прецених, че възможността Бънчи да не ме забележи е нищожна, но все пак реших да опитам. Бързо отидох до колата, отключих я и седнах зад кормилото. Отпуснах ръчната спирачка, затаих дъх и завъртях ключа. Раздаде се рев. Осемцилиндров автомобил не се измъква тихичко.
Бънчи и Лула се обърнаха едновременно към мен. Видях, че Бънчи казва нещо на Лула. Тя пък го сграбчи за ризата и ми изкрещя:
— Бягай! Държа го!
Бънчи я плесна по ръката, но Лула се напъха цялата в колата през прозореца и навън остана да стърчи единствено големият й жълт задник, досущ като на Мечо Пух, когато се заклещил в заешката дупка. Бе хванала Бънчи за шията и когато минах покрай тях, видях как го млясна по устата.
Когато пристигнах, Мейбъл бе в кухнята и правеше чай.
— Нещо ново във връзка с разследването? — попита тя.
— Разговарях с човека, който търси Фред. Каза, че бил негов букмейкър. Ти знаеше ли, че Фред залага на конни състезания?
— Не. — Тя задържа известно време пликчето с чай в ръката си. — Комар? — каза тя бавно, сякаш й бе трудно да произнесе думата. — Нямах си представа.
— Може и да лъже — казах.
— Защо ще лъже?
Уместен въпрос. Ако Бънчи не беше букмейкър, какъв бе тогава? Каква бе истинската му роля в тази история?
— Що се отнася до снимките, имаш ли някаква представа кога са могли да бъдат направени? — попитах я.
Тя наля още вода в чайника.
— Навярно сравнително неотдавна, защото преди това въобще не ги бях виждала. Не обичам да ровя в бюрото на Фред, обаче от време на време ми се налага да потърся нещо. Никога не съм виждала там снимки. Фред не се занимава с фотография. Снимки правехме много отдавна, когато децата бяха малки. Сега пък Роналд и Уолтър ни носят снимки на внуците. Ние вече нямаме и фотоапарат. Миналата година застрахователната компания ни поиска снимки на покрива, та за целта взехме едно от онези фотоапаратчета за еднократно ползване.
Оставих я да се занимава с чая и излязох. Огледах улицата. Засега всичко бе наред. Бънчи не се виждаше.
Следващата ми спирка бе търговската улица, където Фред пазаруваше. Паркирах близо до мястото, където бяха открили колата му. Часът бе приблизително същият. И времето бе подобно: двадесет и един градуса и слънчево. Имаше достатъчно хора, така че едно боричкане нямаше да остане незабелязано. Нямаше да остане незабелязан и човек, лутащ се безцелно. Аз обаче търсех нещо друго.
Клонът на „Фърст Трентън“ бе разположен в самия край на улицата. Отвън имаше гише за автомобилисти, но пълният комплект от банкови услуги се предлагаше вътре. Една от касиерките в банката бе Леона Фримън, моя втора братовчедка по майчина линия. Бе две години по-голяма от мен и ме бе изпреварила в семейния живот. Имаше четири деца, две кучета и добър съпруг.
Влязох. Нямаше много хора. Леона ми махна иззад гишето.
— Здравей, Стефани!
— Здрасти, Леона, как си?
— Нормално. А ти как си? Трябват ли ти пари? Имам много!
Усмихнах се.
— Професионална шега — каза Леона.
— Ти разбра ли, че Фред е изчезнал?
— Да, чух. Беше тук точно преди това да се случи.
— Ти видя ли го?
— Да, разбира се. Взе си пари от машината, а след това отиде да разговаря с Шемпски.
Алън Шемпски бе наш съученик. Добро момче, извървяло пътя си по служебната стълбица и днес вицепрезидент на банката. Това обаче бе нещо ново. Никой не бе споменал, че Фред е говорил с Шемпски.
— Фред какво е искал от Алън?
Леона присви рамене.
— Не знам. Разговаря с него десетина минути. Не се спря да каже „здрасти“ или нещо от този род обаче. Фред си е такъв. Не е от най-общителните, знаеш го.
Шемпски си имаше отделен кабинет. Вратата му бе отворена, така че си подадох главата и казах:
— Чук, чук.
Алън Шемпски за миг ме погледна удивено и чак след малко се сети коя съм. После каза:
— Прощавай. Мислех си за нещо. Какво има?
— Търся дядо Фред. Разбрах, че непосредствено преди да изчезне разговарял с теб.
— Да. Мислеше да тегли заем.
— Заем ли? Какъв заем?
— Личен.