Разделихме се с Лула, като тя пое проверката на една пътека, а аз на друга. От време на време спирахме и се вслушвахме с надеждата да чуем тропота на малки крачета.
— Въобще не го чувам — каза Лула. — Сигурно върви на пръсти.
Вече бяхме тръгнали да се връщаме, когато видяхме как Бригс заобикаля ъгъла на блока и се устремява към вратата.
— Верицата му! — викна Лула. — Сега ще се заключи в апартамента!
Пресякохме паркинга на бегом, нахълтахме в сградата и хукнахме по стълбището, като взимахме по две стъпала наведнъж. Когато стигнахме до апартамента на Бригс, вратата вече беше заключена.
— Знаем, че си вътре — изкрещя Лула. — Отвори!
— Може да крякате колкото си искате, ама през тази врата няма да влезете — каза Бригс.
— Няма да влезем, друг път — отвърна Лула. — Ще разбием ключалката с изстрел, ще влезем и ще те скъсаме от бой.
Никакъв отговор.
— Ей? — каза Лула.
Залепихме ухо на вратата и чухме включването на компютър. Бригс се бе върнал към заниманията си.
— Най мразя хитрите джуджета — каза Лула и извади от чантичката си пистолет. — Я се отмести. Сега ще отворя тази шибана врата.
Продупчването на вратата на Бригс изглеждаше много примамливо занимание, но едва ли вървеше да се започва стрелба в жилищен блок заради човек, който струва само седемстотин долара.
— Ще минем без стрелба — казах. — Ще отида да взема ключа от домоуправителя.
— Няма да свърши работа — каза Лула. — Сто на сто пак е сложил верижката.
— Онзи ден Рейнджъра изби една врата с рамо.
Лула погледна вратата и каза:
— И аз бих могла да го направя. Само дето току-що си купих тази рокля с тънки презрамки и не бих искала да се натъртя.
Погледнах си часовника.
— Почти пет е, а обещах на родителите си да вечерям у тях.
— Ами тогава да оставим тази работа за друг път.
— Сега си отиваме, обаче ще се върнем — извиках през вратата на Бригс. — И да пазиш белезниците. Четиридесет долара съм дала за тях.
— Знаеш ли, можем да разбием ключалката с изстрел заради това, че укрива крадено имущество — каза Лула.
— Винаги ли носиш пистолет? — попитах я.
— Че кой не носи?
— Преди два дни са пуснали Бенито Рамирес.
Лула насмалко не се препъна по стълбите.
— Не е възможно!
— Джо ми каза.
— Божеее… Що за лайняни закони имаме…
— Та внимавай.
— За какво да внимавам? Нали той вече ме накълца с ножа. Ти внимавай.
Отворихме вратата на блока и застинахме.
— Виж ти кой бил тук — каза Лула.
Беше Бънчи. Бе паркирал зад нашата кола. Изглеждаше недоволен.
— Как ли е успял да ни проследи? — попита Лула. — Нали нарочно не взехме твоята кола?
— Сигурно ни е проследил още от офиса.
— Не го видях. А при това се оглеждах.
— И аз не го видях.
— Бива си го — каза Лула. — Може и да ни отвори работа.
— Харесва ли ти яденето? — попита мама. — Да не съм го направила твърде сухо?
— Чудесно е — отвърнах. — Както винаги.
— Рецептата за граха я взех от Роуз Молиноуски. Приготвя се с гъбена супа и трохи.
— Когато има панихида или кръщене, Роуз винаги приготвя тази манджа — каза баба. — Това е фирмената й манджа.
Баща ми вдигна поглед от чинията си.
— Фирмена манджа?
— Това го научих от рекламния телевизионен канал. Всички големи дизайнери си имат фирмени манджи.
Баща ми поклати глава и пак се наведе над чинията си. Баба си сипа още малко и попита:
— Как върви издирването? Имаш ли вече някаква новина за Фред?
— Стигнах до задънена улица. Разговарях със синовете му и с приятелката му. Минах по стъпките му. Говорих и с Мейбъл. Нищо не открих. Изчезнал е безследно.
Баща ми промърмори нещо от типа на „щастливец“ и продължи да яде.
Майка ми го погледна отчаяно. Баба си сипа още малко грах и каза:
— Трябва ни екстрасенс. От телевизията разбрах къде можеш да ги откриеш. Всичко знаят. Не минава ден, без да открият някой мъртвец. Показаха двама, които обясняваха как помагат на полицията да открива серийни убийци. Докато ги гледах, реших, че ако аз съм сериен убиец, ще накълцвам телата на малки парченца, за да дам зор на екстрасенсите. А може да се направи и друго: да се източи цялата кръв от телата и да се събере в голяма кофа. После закопаваш някъде кокошка и разливаш кръвта, така че да направи следа до нея. Екстрасенсът има да се чуди, когато полицията разрови мястото и изкопае кокошка. — Баба си сложи още сос и попита: — Как мислите, този номер би ли минал?
Всички бяхме застинали с вилици във въздуха.
— Е, никога не бих заровила жива кокошка — поясни баба.
След тези думи нямаше какво да се коментира и усетих, че по-късно, докато дояждах второто парче кекс, само кимам разсеяно.