— Много измъчен вид имаш — каза баба. — Сигурно тоя взрив ти е взел силите.
— Не можах да се наспя.
— Не искаш ли малко да си подремнеш, докато с баба ти разтребим? — попита майка ми. — Можеш да поспиш в стаята за гости.
При други обстоятелства щях да благодаря за поканата, да се извиня и да се прибера у дома. Този път обаче само две къщи по-надолу Бънчи ме чакаше в своя додж. Накратко, идеята да се прибера вкъщи не ми допадна. Допадна ми мисълта да накарам Бънчи да бодърства колкото се може по-дълго.
Родителите ми имат три спални. Баба Мазур спи в спалнята на сестра ми, а моята спалня се използва като спалня за гости. Естествено, аз съм единствената гостенка, която я използва. Всички приятели и роднини на родителите ми живеят в радиус от осем километра от техния дом и нямат причини да прекарват нощта у тях. Аз също живея в радиус от осем километра, обаче понякога при произшествия ми се налага да търся временно убежище.
— Може и да подремна мъничко — казах. — Наистина съм уморена.
Когато се събудих, слънчевите лъчи проникваха в процепа между завесите. За миг се почувствах объркана и се уплаших, да не би да закъснея за училище. Чак после се сетих, че от много години вече не ходя на училище и че съм спала цяла нощ.
Измъкнах се от леглото, както си бях облечена, и слязох в кухнята. Майка ми готвеше зеленчукова супа, а баба седеше до кухненската маса и четеше вестник — предимно некролозите.
Когато влязох, баба вдигна поглед към мен и каза:
— Ти вчера ходи ли в боклукчийската компания, за да провериш за Фред?
Налях си кафе, седнах срещу нея и казах:
— Да.
— Тук пише, че онази жена, Марта Дийтър, дето работила в приемната на „Ар Джи Си“, снощи била застреляна. Открили тялото й в паркинга на блока, където живеела. — Баба ми подаде вестника. — И снимка са публикували.
Ококорих се и втренчих поглед в снимката. Да, това бе Марта. Както бе започнала да се кара с колегата си, повече щеше да й отива да я заварят с отпечатъци от пръсти на шията, а не с куршум в мозъка.
— Пише, че утре вечер ще изложат тялото й за поклонение — каза баба. — Според мен е редно да отидем. Все пак работеше в нашата боклукчийска компания.
Католическата църква устройва игри на бинго само два пъти седмично, така че баба и приятелките й обогатяват светския си живот с ходене на погребения.
— Няма заподозрени — казах, докато преглеждах статията. — Според полицията става дума за грабеж. Портмонето й е изчезнало.
Когато излязох, кафявият додж продължаваше да е паркиран на улицата. Бънчи бе заспал зад кормилото. Бе отметнал глава назад и устата му бе отворена. Почуках на прозореца и той подскочи и се събуди.
— Майната му — рече. — Колко е часът?
— Ти цяла нощ ли изкара тук?
— Не си ли личи?
Личеше си. Имаше по-неугледен вид от обичайния. Под очите му имаше тъмни кръгове, брадата му бе набола, а косата му изглеждаше сякаш сресана с електрошоково устройство.
— Значи тази нощ не си убивал никого?
Бънчи ме погледна изненадано.
— Не си спомням. Кой го е отнесъл?
— Марта Дийтър. Работеше в „Ар Джи Си“. Фирмата за извозване на смет.
— Защо да я убивам?
— Нямам представа. Просто прочетох във вестника, че са я убили, та реших да те попитам.
— От питане глава не боли — отвърна Бънчи.
Прибрах се в апартамента си и видях, че лампичката на телефонния секретар примигва.
„Здрасти, маце — каза Рейнджъра. — Имам работа за теб.“
Второто съобщение бе от Бенито Рамирес.
„Здравей Стефани — каза той. Тихо. Членоразделно, както винаги. — Наложи ми се известно време да отсъствам. Знаеш защо. — Настъпи пауза и си представих очите му. Твърде малки за неговото лице и изпълнени с безумен блясък. — Наминах към вас, обаче ти не си беше вкъщи. Няма страшно. Ще дойда друг път.“
След това се чу весел кикот, сякаш момичешки, и апаратът изключи.
Изтрих посланието на Рейнджъра и запазих посланието на Рамирес. Май щеше да ми се наложи да поискам от съда да му забрани да се доближава до мен. По правило не хващам много вяра на този род съдебни решения, но ако Рамирес продължаваше да ми досажда, може би щях да успея да анулирам пускането му под гаранция.
Набрах номера на телефона в колата на Рейнджъра и попитах:
— За каква работа става дума?
— Шофьорска. В пет часа един шейх ще пристигне в Нюарк.
— Какво пренася? Наркотици? Оръжие?
— Нищичко. Идва на гости при роднини в Бъкс Каунти. Ще изкара един уикенд. Сигурно няма да му остане време даже да се изсекне.