— Миналата седмица ходи ли при Джовикини?
— Не знам. Миналата седмица единственото изключение бе разговорът с боклукчийската фирма. Той обикновено не излизаше сутрин, но беше много ядосан заради този пропуснат ден.
— А вечер излизаше ли?
— Понякога в четвъртък ходехме в клуба да поиграем карти. И празненства сме посещавали. Например коледното.
Разговаряхме до прозореца на хола. По улицата мина боклукчийският камион на „Ар Джи Си“, но спря чак пред следващата къща.
— Не прибраха боклука! — възкликна Мейбъл. — Изнесла съм го, а не го прибраха! — Отвори вратата и излезе, но камионът вече бе изчезнал. — Как могат да си позволяват такова нещо? — завайка се тя. — Сега какво ще правя с този боклук?
Взех телефонния указател, намерих номера на „Ар Джи Си“ и го набрах. Обади се Лари Липински.
— Лари, обажда се Стефани Плъм. Помните ли ме?
— Разбира се — отвърна Лари. — В момента обаче съм зает.
— Прочетох за Марта…
— А, да, за Марта. За това ли ми се обаждате?
— Не, за боклука. Лари, вашият камион току-що мина пред къщата на баба ми, но не прибра боклука.
В слушалката се чу дълбока въздишка. После Лари каза:
— Защото не си е платила сметката.
— Нали вчера се разбрахме за това? Казахте, че ще имате грижата въпросът да се уреди.
— Вижте, госпожице. Опитах се да го уредя. Никъде обаче не открих следи от плащане. Започнах да мисля, че Марта е била права и че вие се опитвате да ни измамите.
— Лари, чуйте…
Лари затвори.
— Тъпанар! — изкрещях в слушалката.
Мейбъл изглеждаше шокирана.
— Извинявай, не можах да се сдържа — казах й. Слязох в мазето, взех чека за „Ар Джи Си“ и го прибрах в чантата си.
— Утре ще се занимая с тази история — казах й. — Бих могла да уредя въпроса и днес, но няма да ми стигне времето.
Мейбъл закърши ръце.
— Този боклук ще се размирише, ако остане на слънце. Какво ще си помислят съседите?
— Няма проблеми, не се тревожи.
Тя плахо се усмихна.
Отидох до тротоара, извадих грижливо завързания чувал за боклук от кофата и го прибрах в багажника на колата си. След това отидох до „Ар Джи Си“, оставих боклука на тротоара срещу офиса им и си тръгнах.
Аз оправна жена ли съм, или не?
Докато шофирах, продължих да мисля за Фред. Да допуснем, че той е видял някой да прави същото. Да кажем, не съвсем същото. Да допуснем, че е видял някой да изважда чувал с боклук от багажника на колата си и да го оставя на тротоара до боклука на някой друг. Да допуснем, че поради една или друга причина е решил да полюбопитства какво има в този чувал.
Тези предположения ми се сториха правдоподобни. Подобно нещо можеше да се случи. Не ми стана ясно обаче защо при това положение Фред не се е обадил на полицията. Дали пък не е познавал човека, който е оставил чувала? Защо, освен това, е трябвало да прави снимки?
А сега да си представим нещо друго. Да предположим, че някой е видял Фред да оставя чувала. Този някой е проверил съдържанието му, открил е тялото, направил е снимки и се е опитал да изнуди Фред. Кой би могъл да направи такова нещо? Бънчи например. Възможно е след това Фред внезапно да е откачил от уплаха и да е побягнал.
Кое не бе наред в последната хипотеза? Не можех да си представя Фред да нареже жена с електрически трион. А и човек трябваше да е много тъп, за да се опитва да шантажира Фред, защото той нямаше пари.
Полата на черния ми костюм бе пет сантиметра над коленете. Сакото достигаше началото на бедрата. Прилепналото ми бяло поло бе напъхано в полата. Бях с черен чорапогащник и черни обувки с високи токове. В черната ми кожена чанта имаше пистолет. За този случай си бях направила труда да го заредя. Току-виж се появил Рейнджъра, за да провери дали съм изпълнила указанията му.
На паркинга заварих Бънчи. Бе спрял точно зад моя буик.
— На погребение ли отиваш? — попита той.
— Не. Ще поработя малко като шофьор. Трябва да возя един шейх. Ще ми се наложи целия следобед да съм извън града, а се тревожа за баба Мейбъл. Тъй като ти доставя удоволствие да седиш на едно място и да не правиш нищо, би могъл да заемеш позиция пред дома й.
Реших, че съм му намерила работа — просто да си уплътни времето.
— Ти какво искаш от мен? Да охранявам хората, които ми дължат пари?
— Да.
— Това не е прието. А ти защо, по дяволите, си се заела с шофьорска работа? Нали се предполага, че трябва да търсиш дядо си?
— Трябват ми пари.
— Трябва ти да намериш Фред.
— Добре, кълна ти се, че ти казвам самата истина… Не знам къде мога да открия Фред. Тръгвам по разни следи, обаче не ме отвеждат доникъде. Може би ще ми помогнеш, ако ми обясниш какво всъщност търсиш.