Пейджърът на китката ми запищя. Достатъчно бе да отместя поглед към него и — тряс! — Бригс хлопна вратата и я заключи.
— Неудачница! — извика отвътре.
Е, нещата не се бяха развили така гладко, както ми се бе искало. Сега обаче поне имах избор. Можех да разбия вратата и да спукам Бригс от бой, а можеше и да се отзова на повикването на майка ми. Не бях в настроение да извърша нито едното от двете, но все пак предпочетох майка си.
Родителите ми живеят в жилищния квартал на Трентън, известен като Бърг. Заселиш ли се там, няма излизане. И да си в Антарктида, би могъл да се преместиш от едно място на друго, но обитателят на Бърг си остава обитател на Бърг за цял живот. Там къщите са малки и вманиачено спретнати. Телевизорите са големи и шумни. Парцелите са малки, а семействата са големи. В Бърг никой не издребнява на тема закони. Ако кучето ти си свърши работата в нечий чужд двор, на следващата сутрин ще завариш стореното пред вратата си. Животът в Бърг е опростен.
Включих буика на скорост и подкарах по „Хамилтън“ в посока към болницата „Сейнт Франсис“. Родителите ми живеят на две преки зад нея, на улица „Рузвелт“. Къщата им е близнак, построен във времената, когато семействата са се нуждаели само от една баня, а съдовете са се миели на ръка.
Когато паркирах, видях майка си, застанала до вратата. До нея бе баба ми Мазур. И двете бяха ниски и слаби, с черти, загатващи за наличието на монголски прадеди, вероятно смахнати грабители.
— Слава Богу, че дойде — каза майка ми, докато слизах от колата. — Какви са тези обувки? Приличат на армейски.
В разговора се включи баба.
— Миналата седмица заедно с Бети Заик и Ема Гец посетихме оня салон за мъжки стриптийзьори. Та там се мотаеха разни мъже с вид на строителни работници и обувките им бяха точно като твоите. И хоп! Докато се усетиш, останаха само по обувки и по ония черни копринени торбички, в които си крият срамотиите.
Майка ми стисна устни, прекръсти се и каза:
— Нищо не си ми казвала за това.
— Ами сигурно съм забравила. С Бети и Ема бяхме тръгнали да играем бинго в църквата, ама се оказа, че там имали тържество Рицарите на Колумб. Тогава решихме да огледаме момчетата в новия клуб. — Баба ме сръга с лакът. — На един му пъхнах цяла петарка в торбичката.
— Господи Боже мой! — разнесе се откъм хола гласът на баща ми, последван от шумоленето на вестник.
Баба Мазур се засели при родителите ми преди няколко години, когато дядо се отправи да играе покер в небесата. Майка ми прие идването й като възможност да прояви дъщерните си задължения. Баща ми пък започна да чете списание „Огнестрелни оръжия и боеприпаси“.
— Какво има? Защо ме извика по пейджъра? — попитах. Майка ми сведе поглед и ме поведе към кухнята.
— Вземи си курабийка — рече и постави кутията с курабийки на малката кухненска масичка, покрита с огнеупорна синтетика. — Искаш ли мляко? Яла ли си?
Отворих кутийката и надникнах. Шоколадови курабийки. Любимите ми.
— Разкажи й, разкажи й — каза баба на мама и я сръга. После се обърна към мен. — Да видим ти какво ще кажеш. Това, дето се случи, наистина си го бива.
Присвих вежди и погледнах майка си.
— Имаме семеен проблем — съобщи мама. — Дядо ти Фред е изчезнал. Отишъл уж само до магазина и не се прибрал.
— Кога е станало това?
— В петък.
Задържах курабийката, която вече бях доближила до устата си.
— Та днес е понеделник!
— Нали ти казах. Бас хващам, че са го отвлекли извънземни — каза баба.
Дядо Фред е женен за Мейбъл, първа братовчедка на баба Мазур. Ако ме бяха питали за възрастта му, щях да отговоря, че е някъде между седемдесет години и безкрайността. Когато хората се прегърбят и сбръчкат, всичките ми се струват еднакви. С него се срещахме единствено на сватби и погребения, а от време на време го зървах и в магазина за месо и деликатеси на Джовикини, където понякога си купуваше двеста грама хляб с оливия. Еди Касапина слагаше хляба върху теглилката, а дядо Фред реагираше.
— Сложил си хляба върху намаслена хартия. Колко тежи тази хартия? Ти да не си решил да ми взимаш пари и за нея? Ще ми я приспаднеш от теглото.
Отхапах от курабийката и попитах:
— Обадихте ли се в полицията?
— Мейбъл веднага го направи — каза мама.
— И?
— И още не са го открили.
Отидох до хладилника и си налях мляко.
— А колата? Откриха ли колата?
— Колата я откриха в паркинга на „Гранд Юниън“. Беше си заключена и чистичка. Нищо й нямаше.
— След този удар през деветдесет и пета така и не се оправи — каза баба. — При него асансьорът вече май не стига до най-горния етаж, не знам дали ме разбираш. Може просто да се е запилял някъде, като онези хора, дето са болни от алцхаймерова болест. Някой дали се е сетил да провери щанда за хлебни произведения в супермаркета? Нищо чудно и сега да стърчи там и да се чуди какво да прави.