— Търся Фред.
— Защо?
— Я по-добре тръгвай, че ще закъснееш — каза Бънчи.
Гаражът на ъгъла на Трета улица и булевард „Маршал“ бе безименен. Вероятно в телефонния указател бе регистриран по някакъв начин, обаче на фасадата не се виждаше никакъв надпис. Обикновена сграда от червени тухли с павиран паркинг, ограден с вериги. На три места в сградата имаше сервизи, гледащи към паркинга. Вратите им бяха отворени й вътре се виждаха работещи мъже. На паркинга имаше дълга бяла лимузина и два черни линкълна. Паркирах буика до единия от тях, заключих го и прибрах ключовете в чантата си.
Доближи се мъж, приличащ на Антонио Бандерас в почивен ден, огледа буика и каза:
— Хубава кола. Отдавна не ги произвеждат. — Погали задната броня. — Бижу, същинско бижу.
— Аха — съгласих се. Бижуто харчеше четиринадесет литра на сто километра и бръмчеше като хладилник. Да не казвам, че никак не отиваше на имиджа ми. На имиджа ми отиваше бърза, източена и черна кола, а не нещо раздуто и синьо. Е, можеше и да е червена. Отиваше ми и плъзгащ се покрив. И добра стереоуредба. Отиваха ми и кожени седалки…
— Слез на земята, маце — каза Бандерас.
Това и направих.
— Знаеш ли къде мога да намеря Еди?
— Застанала си пред него, маце. Аз съм Еди.
Подадох ръка.
— Аз съм Стефани Плъм. Изпраща ме Рейнджъра.
— Колата е готова и те чака. — Той отиде до по-близкия линкълн, отвори вратата откъм шофьора и извади от сенника голям бял плик. — Тук се намира всичко, което ти трябва. Ключът е в контакта. Резервоарът е пълен.
— За тази работа трябва ли ми професионална книжка?
Той ме погледна учудено.
— Добре, добре — казах. Вероятно нямах основания да се тревожа. В окръг Мърсър такива книжки не се взимаха лесно. А и не бях една от избраниците. Ако ме спряха и се установеше, че се занимавам незаконно с таксиметрова дейност, по всяка вероятност щяха да ме арестуват с такова удоволствие, че да забравят да проверят каква книжка имам.
Взех плика и седнах зад волана. Наместих седалката и прегледах документите. Информация за полета, указания за паркиране, име, кратко описание и фотография на Ахмед Фахед. Възрастта му не бе посочена, но на снимката изглеждаше млад.
Измъкнах линкълна от паркинга и потеглих. При Ист Брънзуик излязох на платената автострада, плъзнах се по нея с голямата си черна кола с климатична инсталация и се вживях в ролята на професионален шофьор. Реших, че тази професия всъщност не е лоша. Днес возиш шейх, а утре може да повозиш и Том Круз. Занимание, определено по-приятно от измъкването на компютърен маниак от апартамента му. За съжаление, отрязаните глава и дясна ръка не излизаха от ума ми, така че не можех да кажа, че съм в добро настроение.
Влязох в летището и отидох при терминала на пристигащите самолети. Пътникът ми идваше от Сан Франциско с редовен полет. Паркирах в района, запазен за лимузини, влязох в терминала и започнах да следя мониторите, за да разбера от коя врата ще се появи пътникът.
Фахед се появи половин час по-късно. Носеше обувки за двеста долара и джинси, които му бяха големи. Тениската му прикриваше малка пивоварна. Червената му памучна риза бе измачкана и разкопчана, с ръкави, навити до лактите. Бях очаквала да видя истински шейх, с наметалото му и всичко останало. За мой късмет той бе единственият надут арабин, излизащ от изхода за първа класа, така че не ми бе трудно да го открия.
— Ахмед Фахед? — попитах.
Той отговори на въпроса ми с едва забележимо присвиване на веждите.
— Аз съм вашият шофьор.
Той ме огледа от глава до пети.
— Къде ти е пистолетът?
— В чантата ми.
— Баща ми винаги ми поръчва телохранител. Страх го е да не ме отвлекат.
Този път аз присвих вежди. Той сви рамене.
— Ние сме богати хора. Богатите ги отвличат.
— Не ми се вярва да ви отвлекат в Джърси — казах му. — Отвличането тук е свързано с много главоболия. Трябва да наемаш хотелски стаи, да плащаш сметките за храна и така нататък. Шантажирането е по-доходно занимание.
Той заби поглед в гърдите ми и попита:
— Правила ли си го с шейх?
— Моля?
— Днес може да ти излезе късметът.
— Разбрах. А ти пък би могъл да отнесеш един куршум. На колко години си впрочем?
Той понавири брадичка.
— На деветнадесет.
На мен ми се струваше по-скоро петнадесетгодишен, обаче не знам точно как се развиват арабите.
— Имаш ли багаж?
— Два куфара.
Поведох го към багажния сектор, прибрах двата му куфара, натоварих ги на количка и ги закарах до паркинга. Изчаках пътникът ми да се настани на задната седалка се включих в претовареното движение.