Рейнджъра.
— Никога не чукаш — казах му, когато отворих вратата.
— Винаги чукам. Работата е там, че ти никога не отговаряш. Малкият шейх каза, че си била много скучна.
— Задраскай и шофирането от списъка.
Рейнджъра впери поглед в мен.
— Искаш ли да го застрелям?
— Не, моля те! — отвърнах.
Идеята обаче не бе лоша.
Рейнджъра огледа обувките и чорапогащника, които се търкаляха на пода.
— Да не би да прекъсвам нещо?
— Не. Току-що се прибрах. С Лула ходихме на покупки.
— Разтоварваща терапия, така ли?
— Да. Обаче трябваше да си купя и нова рокля. — Показах му я. — Лула ме убеди да я купя. Как я намираш?
Очите на Рейнджъра потъмняха, а устата му се сви в полуусмивка. Усетих как се изчервявам и изпуснах роклята на пода.
Рейнджъра се наведе и ми я подаде.
— Е, струва ми се, че разбрах какво мислиш за нея — казах, докато оправях кичур коса на челото си.
— Ако беше разбрала, нямаше да стоиш тук — каза Рейнджъра. — Щеше да си се барикадирала в спалнята с пистолет в ръка.
Олеле!
Рейнджъра погледна бележката, оставена на кухненския плот, и каза:
— Виждам, че и някой друг споделя мнението ми за роклята.
— Открихме тази бележка на предното стъкло на колата на Лула, когато излязохме от търговския център.
— Имаш ли представа кой е авторът?
— Имам няколко предположения.
— Ще ги споделиш ли с мен?
— Може да е някой, който ме е видял в центъра.
— Или?
— Или може да е Рамирес.
— Имаш ли причини да смяташ, че е Рамирес?
— Да. Като я докоснах, кожата ми настръхна.
Глава 6
— Разправят, че Рамирес бил станал религиозен — каза Рейнджъра. Бе се подпрял на кухненския плот, ръцете му бяха скръстени на гърдите.
— Значи може би не смята да ме изнасилва или осакатява. Може би е решил просто да спаси душата ми.
— Така или иначе, трябва да носиш пистолет.
Рейнджъра си тръгна и прослушах единственото съобщение, оставено на телефонния секретар.
„Стефани, ти ли си? Обажда се майка ти. Нали не си забравила, че обеща утре вечер да придружиш баба си на поклонение? Добре ще е да дойдеш по-рано и да вечеряш с нас. Ще приготвя вкусен агнешки бут.“
Новината за бута бе приятна, но предпочитах да науча нещо за Фред. Да чуя например, че се е случило нещо много забавно: Фред се прибрал.
На вратата пак се почука. Надникнах през шпионката и видях Бънчи.
— Знам, че ме наблюдаваш — каза той. — Знам, че освен това сега умуваш дали да не се въоръжиш с пистолета и спрея и с електрическото устройство за изтезания. Така че по-добре ги вземи, че ми омръзна да стърча тук.
Открехнах вратата, без да свалям верижката.
— Пусни ме — каза Бънчи.
— Какво искаш?
— Защо Рамбо го пускаш, а мен — не?
— Защото с него работим заедно.
— И с теб работим заедно. Изкарах едно нощно бдение вместо теб.
— Случи ли се нещо?
— Няма да ти кажа, ако не ме пуснеш.
— Чак толкова не ме интересува.
— Интересува те, интересува. Любопитна си.
Бе прав. Наистина бях любопитна. Откачих верижката и отворих.
— И какво се случи? — попитах.
— Нищо. Тревата израсна с няколко милиметра. — Той извади бира от хладилника. — Да знаеш, баба ти е истинско пиянде. Трябва да я свържеш с анонимните алкохолици или с нещо от този род. — След това забеляза роклята на плота. — Леле мале! Това твое ли е?
— Ще ходя на сватба.
— Трябва ли ти кавалер? Когато се пооправя, не изглеждам зле.
— Имам си кавалер. Отдавна се познаваме…
— Как се казва?
— Морели. Джо Морели.
— Ох, знам го! Не мога да повярвам, че ходиш с Морели. Този човек е неудачник. Не ми се сърди, но той издънва всекиго, с когото общува. Не би трябвало да имаш никакво вземане-даване с него. По-добре си намери някой друг.
— А ти откъде го познаваш?
— Познаваме се служебно. Той е ченге, а пък аз съм букмейкър.
— Питах го за теб, но той ми каза, че не те познава.
Бънчи отметна глава и се засмя. За пръв път го чух да се смее. Смехът му бе приятен.
— Сигурно знае някое от другите ми имена — каза Бънчи. — Или не иска да се издава, за да не би и аз да кажа нещо за него.
— И какви са ти другите имена?
— Те са тайни — рече. — Ако ти ги кажа, ще престанат да бъдат тайни.
— Излизай! — казах му и му посочих вратата.
Морели ми се обади в девет сутринта на следващия ден и каза: