— Не й давай съвети, Хари — обади се една жена. — Не виждате ли, че е смахната. Хич не й вдъхвайте смелост.
— Просто исках да помогна — обясни Хари.
Послушах съвета му, тикнах желязото между вратата и касата и натиснах. От касата се отчупи парче дърво, под което лъсна метал.
— Видя ли, че става? — каза Хари.
След това отчупих още няколко парчета дърво, вече в близост до бравата. Тъкмо щях да тикна щангата още веднъж в процепа, когато Бригс открехна вратата и ме погледна.
— Ти да не си откачила? Кой ти дава право да трошиш хорските врати?
— Виж какво ще направя сега — казах му. Нагласих щангата и после натиснах с цялата си тежест. Верижката се откъсна и вратата зейна.
Не се доближавай до мен! — извика Бригс. — Въоръжен съм.
— Ти майтап ли си правиш? Та това е вилица.
— Да, ама е остра. Мога да ти извадя окото.
— Днес нямаш късмет, дребосъко.
— Мразя те — каза Бригс. — Разрушаваш живота ми.
Отдалеч се разнесе воят на полицейски сирени. Чудесно. Само полицията ми трябваше. Оставаше да се домъкне и пожарната. И ловците на бездомни кучета. А защо не и двама репортери?
— Няма да ти позволя да ме задържиш — каза Бригс и замахна с вилицата. Отскочих встрани и тя направи дупка в джинсите ми.
— Хей, тези джинси са почти нови — викнах.
Той отново се хвърли срещу мен с викове: „Мразя те! Мразя те!“ Този път успях да измъкна вилицата от ръката му. Той се блъсна в ръба на масата и я събори, като разби поставената върху нея лампа.
— Виж какво направи с лампата ми! — изпищя Бригс, наведе глава и ме нападна като бик. Отместих се й той връхлетя върху библиотечния шкаф. Оттам започнаха да падат книги, разни дреболии се разбиха върху полирания дървен под.
— Престани! — извиках. — Ще разрушиш жилището си! Стегни се!
— Теб ще стегна — изръмжа той, отново се втурна към мен и ме блъсна.
И двамата паднахме на пода. Бях поне с трийсет килограма по-тежка, обаче той бе побеснял и не успях да го обездвижа. Затъркаляхме се по пода, като ругаехме и дишахме тежко. Бригс успя да се откопчи от мен и хукна към вратата. Сграбчих го за крака тъкмо в последния момент, когато излизаше на стълбището. Той изпищя и падна по лице, след което двамата се затъркаляхме надолу, докато не стигнахме етажната площадка. Там отново се вкопчихме един в друг. Той започна да ме дращи и скубе, опита да бръкне в окото ми. Изгубихме равновесие и отново се затъркаляхме по стъпалата.
Спряхме на следващата площадка. Опитах се да си поема дъх. Под мен лежеше замаяният Бригс. Примигах и на фокус се появиха двама полицаи. Бяха се навели над нас и се хилеха.
Едно от ченгетата бе Карл Костанца. Бяхме учили заедно и си бяхме останали приятели, макар и не особено близки.
— Чувал съм, че предпочиташ да си отгоре — каза Карл. — Не ти ли се струва обаче, че малко прекаляваш?
— Махнете я от мен — изпъшка Бригс. — Не мога да дишам.
— Той не заслужава да диша — казах. — Скъса ми джинсите.
— Да… — съгласи се Карл и ме вдигна от Бригс. — Това е много тежко престъпление.
Познах и другото ченге, партньора на Костанца. Казваше се Еди. Фамилното му име не помнех. Всички го знаеха като Голямото куче.
— Божичко! Какво си направила с този клет малък човечец? — попита Голямото куче, като едва сдържаше смеха си. — Май си го спукала от бой.
Бригс вече се бе изправил. Краката му трепереха. Ризата му бе разкопчана и бе изгубил едната си обувка. Лявото му око бе започнало да се подува, а от носа му течеше кръв.
— Нищо не съм му направила! — извиках. — Опитах се да го задържа, а той откачи.
— Точно така — потвърди Хари от горната площадка. — Аз съм свидетел. Малкото проклето човече само се удари. Госпожицата не го докосна с пръст. Е, естествено, когато не се бореха.
Карл погледна белезниците, които все още висяха от китката на Бригс, и попита:
— Тази гривна твоя ли е?
Кимнах.
— Предполага се, че трябва да му закопчаеш и двете ръце.
— Много смешно.
— Документи имаш ли?
— Горе са, в чантата ми.
Качихме се по стълбището. Голямото куче остана да пази Бригс.
— Боже мой! — възкликна Костанца, когато видя вратата. — Това ти ли го направи?
— Не искаше да ме пусне да вляза.
— Куче! — извика Костанца. — Заключи го в колата и ела. Искам да ти покажа нещо.
Подадох документите на Костанца и казах:
— Иска ми се, ако е възможно, за тази работа много-много да не се шуми…
— Боже мой! — възкликна Голямото куче, когато видя вратата.
— Това е работа на Стефи — поясни гордо Костанца.
Голямото куче ме потупа дружески по рамото.
— Виждам, че славата ти на страховит ловец на съкровища е съвсем заслужена.