— Според мен всичко е наред — каза Костанца. — Честито. Свършила си голяма работа.
Голямото куче оглеждаше касата на вратата.
— Знаеш ли, тук има куршум.
Костанца ме погледна.
— Ами нали нямах ключ…
Костанца запуши ушите си с ръце.
— Нищо не съм чул.
Изкуцуках в апартамента на Бригс, намерих комплект ключове на един гвоздей в кухнята и заключих вратата. Прибрах обувката му от стълбището, занесох му я заедно с ключовете и казах на Карл, че след малко ще дойда.
Когато отидох при буика, там ме чакаше Бънчи.
— Страхотна работа! — каза той. — Съдрала си от бой този малък човек. Кой, по дяволите е той, самият дявол?
— Компютърен оператор, задържан за укривателство. Всъщност не е лош човек.
— Представям си какво можеш да направиш на някой, който не ти е симпатичен.
— Ти как ме откри? Защо не беше на паркинга, когато ми трябваше?
— Започнах да те следя от момента, когато излезе от офиса. Тази сутрин се успах, така че се опитах да отгатна къде мога да те открия, и извадих късмет. С Фред какво става?
— Още не съм го открила.
— Нали не си се отказала?
— Не, не съм се отказала. Виж, трябва да тръгвам. Трябва да получа документ, че съм предала задържания.
— Гледай да не караш много бързо. Предавките ми нещо не са в ред. Карам ли с повече от шейсет, започват много да дрънчат.
Проследих го с поглед, докато отиваше към колата си. Вече бях сигурна, че знам какъв е и че определено не е букмейкър. Не знаех обаче защо продължава да се мъкне подир мен.
Костанца и Голямото куче вкараха Бригс през задната врата и го отведоха при дежурния.
Дежурният го изгледа иззад бюрото си, после ме попита:
— Дявол да го вземе, Стефани, какво си направила с клетия човек? Днес да не би да не си на кеф?
Покрай нас мина Джуниак и каза на Бригс:
— Извадил си късмет. Тя иначе хората обикновено ги взривява.
Бригс не оцени чувството му за хумор и измърмори сърдито:
— Обвинението срещу мен бе скалъпено.
Получих разписката за залавянето на Бригс и след това отидох на горния етаж, където се помещаваше звеното „Престъпления против личността“, и оставих показанията си за престрелката на улица „Слоун“. Позвъних на Вини и му казах, че съм заловила Ранди Бригс, така че тази вечер Америка ще може да спи спокойно. След това потеглих към „Ар Джи Си“. Бънчи плътно ме следеше.
Пристигнах на улица „Уотър“ малко след три. Бяха се натрупали ниски и плътни облаци с цвета и вида на сланина. Имах усещането, че упражняват натиск върху покрива на буика и забавят мисленето ми, като затрудняват работата на мозъчните синапси. Оставих мислите си да текат безконтролно. Първо се сетих за дядо Фред, после за Джо Морели, накрая за Чарли Чан. Чарли Чан си живееше живота. На него всичко му бе ясно.
На две преки от „Ар Джи Си“ отново се върнах към действителността и забелязах, че на улицата става нещо. Пред входа на „Ар Джи Си“ имаше ченгета. Много ченгета. Плюс камионетката на съдебния лекар, а това не вещаеше нищо добро. Паркирах на половин пряка от „Ар Джи Си“ и продължих пеша. Бънчи продължи да ме следи като вярно куче. Не извадих късмет. Малка група униформени служители на компанията се бяха скупчили встрани. Вероятно току-що се бяха прибрали с камионите си.
— Какво става? — попитах един от тях.
— Застреляли са нашия човек.
— Кого?
— Липински.
Вероятно ми е проличало, че съм смаяна, защото човекът също ми зададе въпрос.
— Познавахте ли го?
— Не. Дойдох да оправя сметките на баба си. Как точно се е случило?
— Самоубийство. Аз го открих — отвърна друг от мъжете. — Днес се прибрах рано с камиона, така че дойдох да си взема заплатата. Влязох и го заварих с изтекъл мозък. Сигурно е лапнал дулото. Божичко, цялата стая бе пълна с кръв и мозък! Не мислех, че Липински има толкова много мозък.
— Защо сте сигурен, че става дума за самоубийство?
— Защото бе оставил писмо и го прочетох. Пише, че е очистил Марта Дийтър. Че се скарали заради някакви пари и я застрелял. После се опитал да представи случилото се като грабеж. Съвестта започнала да го гризе, така че решил да напусне този свят.
Боже мой!
— Глупости на търкалета — каза Бънчи. — Тази работа никак, ама никак не ми се вярва.
Постоях още малко. Полицейският фотограф си тръгна. Повечето останали полицаи също си тръгнаха. Служителите на компанията също започнаха един по един да си тръгват. Накрая си тръгнах и аз, последвана от Бънчи. След като се бе произнесъл за глупостите на търкалета, той се бе умълчал. И бе станал много сериозен.
— Двама служители на „Ал Джи Си“ са мъртви — казах му. — Защо?