Баща ми промърмори откъм хола реплика, свързана с асансьора на баба, а майка ми в отговор отправи свиреп поглед в негова посока.
Цялата работа ми се стори много странна. Дядо Фред бе изчезнал. Подобни неща досега не се бяха случвали в семейството ни.
— Някой отиде ли да го търси?
— Роналд и Уолтър. Обиколиха всички квартали около „Гранд Юниън“, обаче не го откриха.
Роналд и Уолтър бяха синовете на Фред. Вероятно бяха мобилизирали и децата си.
— Та решихме, че ако някой може да свърши тази работа, това ще си ти — каза баба. — Нали това ти е работата? Да откриваш хора.
— Аз издирвам престъпници.
— Баба ти Мейбъл ще ти е много благодарна, ако се заемеш с издирването на Фред — каза мама. — Защо не поговориш първо с нея и тогава да решиш какво да правиш?
— На нея й трябва детектив — казах. — Аз не съм детектив.
— Мейбъл помоли ти да се заемеш с тази работа. Не й се иска с нея да се занимават чужди хора.
Вътрешният ми радар започна да се включва.
— Има ли нещо, което да сте пропуснали да ми кажете?
— Какво да има? — отвърна мама. — Един човек не се е прибрал.
Изпих си млякото и изплакнах чашата.
— Добре. Ще поговоря с баба Мейбъл. Обаче не ви обещавам нищо.
Дядо Фред и баба Мейбъл живеят на улица „Бейкър“, в самия край на Бърг, на три пресечки от дома на родителите ми. Десетгодишният им понтиак комби бе паркиран пред входа. Бе дълъг почти колкото фасадата на къщата им, прилепена до други къщи. Откакто си спомням, винаги са живели в нея. В течение на петдесет години успяха да отгледат там две деца и пет внучета и непрестанно да се карат.
На почукването ми отговори баба Мейбъл — по-закръглена и омекотена версия на баба Мазур. Бялата й коса бе безупречно сресана. Бе облечена в жълти полиестерни панталони и подходяща блуза на цветя. Носеше големи клипсове. Червилото й бе яркочервено, а веждите й бяха изписани с кафяв молив.
— Добре дошла — каза баба Мейбъл. — Заповядай в кухнята. Днес взех кекс от Джовикини. От хубавия, с бадемите.
В Бърг има условности, които задължително се съблюдават. Длъжна си да почерпиш госта с кекс дори когато мъжът ти е отвлечен от извънземни.
Последвах баба Мейбъл в кухнята и я изчаках да нареже кекса. След това тя наля кафе и седна срещу мен.
— Майка ти сигурно вече ти е разказала за дядо ти Фред — каза тя. — Петдесет и две години, откак сме женени, и хоп — няма го.
— Дядо Фред имаше ли проблеми със здравето?
— Ами! Як е като бик!
— Ами инфарктът?
— Е, имаше и такова нещо, ама днес всеки получава инфаркт. А и този инфаркт на нищо не му попречи. Продължаваше да си спомня за неща, които всеки друг ще забрави. Като тази история с боклука. Кой си спомня за такива неща? Кой въобще им обръща внимание? Какъв шум вдигна за нищо работа!
Знаех, че ще съжалявам за въпроса си, но трябваше да го задам.
— За какъв боклук говориш?
Мейбъл си взе парче кекс.
— Миналата седмица боклукчийския камион го караше нов шофьор. Взе, че пропусна да прибере боклука от нашата къща. Направи го само веднъж, ама Фред забравя ли такива работи? Ами! Фред никога нищо не забравя. Особено когато е свързано с пари. Та в края на месеца поиска от фирмата да ни приспадне два долара от парите, които плащаме за тримесечието. Каза, че е предплатил за пропуснатия ден.
Кимнах с разбиране. Чутото въобще не ме изненада. Някои мъже играят голф. Други мъже решават кръстословици. Единственото хоби на дядо Фред бе скъперничеството.
— Това бе едно от нещата, които Фред трябваше да свърши в петък — каза Мейбъл. — Компанията за извозване на боклука започнала да го разиграва. Отишъл там сутринта, но му казали, че нямало да му дадат пари, ако не представи доказателства за основателността на иска си. Компютрите им били объркали някакви сметки. Та Фред щеше следобеда пак да ходи в компанията.
Всичко това — за два долара. Ако аз бях на мястото на чиновника от компанията, щях да дам на Фред два долара от собствения си джоб, само и само да се отърва от него.
— Коя е компанията? — попитах.
— „Ар Джи Си“. Полицаите ни казаха, че Фред не отишъл там. В петъка трябваше да ходи на много места: до ателието за химическо чистене, до банката, до супермаркета и до „Ар Джи Си“.
— И оттогава не си чула нищо за него, така ли?
— Нищичко. Никой нищо не знае.
— Имаш ли представа къде може да е отишъл?
— Хората казват, че сигурно просто се е запилял някъде. Досущ като безмозъчна кукла.