— Боже мой, май на Вито бизнесът му върви много добре!
Тери вдигна рамене.
— Всеки ден умират хора. Да не повярваш.
Погледът на Тери се премести в нещо зад рамото ми. В същата посока се премести и интересът й.
— Я виж кой дошъл — каза тя.
Обърнах се, за да разбера защо в гласа на Тери се бе появило мъркане, и не се учудих. Беше Морели.
Той ме прегърна през раменете с жеста на стопанин и се обърна към Тери.
— Как е животът?
— Не се оплаквам — отвърна Тери.
Морели премести поглед върху ковчега в другия край на стаята.
— Познаваше ли Марта?
— Разбира се — каза Тери. — Отдавна.
Морели отново се усмихна.
— Ще ида да потърся баба — казах.
Морели ме притисна по-силно.
— Почакай малко. Искам да поговорим. Ще ни извиниш ли, Тери?
— И без това е време да тръгвам — отвърна Тери. Изпрати на Джо страстна въздушна целувка и отиде при роднините на Марта Дийтър.
Джо ме отведе до фоайето.
— Държа се много приятелски с нея — казах, като се опитвах да не присвия очи и да не заскърцам със зъби.
— Имаме много общи неща с нея — каза Морели. — И двамата водим борба с престъпността.
— Виждам.
— Много нахитряваш, когато ревнуваш.
— Не ревнувам.
— Лъжеш.
Гледах го гадно, но тайно се надявах да ме целуне.
— Каза ми, че искаш да си поговорим.
— Така е. Искам да знам какво по дяволите се е случило днес. Наистина ли си спукала от бой клетия Бригс?
— Не! Падна на стълбището.
— Боже!
— Наистина!
— Мила, и аз казвам това, обаче знам, че не е вярно.
— Имаше свидетели.
Морели се опитваше да запази сериозно изражение, обаче не можеше да сдържи усмивката си.
— Костанца ми каза, че си се опитала да отвориш бравата с изстрел, а след като не си успяла, си започнала да я разбиваш с брадва.
— Изобщо не е вярно… Беше щанга за сваляне на гуми.
— Боже мой! Да не би да ти е дошъл мензисът? — попита Морели.
Стиснах устни и не отговорих.
Той намести кичур коса зад ухото ми и погали бузата ми с пръст.
— И без това утре ще го разбера.
— Какво?
— Жените не могат да прикрият нищо по време на сватби — каза Морели.
Сетих се за щангата. Щеше наистина да ми достави удоволствие да тресна Морели по главата с нея.
— Ти затова ли ме покани?
Морели се ухили.
Да. Той съвсем определено заслужаваше да бъде ударен по главата с щанга. Първо щях да го ударя, а после да го целуна. После щях да плъзна ръката си по гърдите му, да я спусна към твърдия му плосък корем, а после към твърдия му прекрасен…
До лакътя ми се материализира баба.
— Радвам се да те видя — каза тя на Морели. — Надявам се, че ще започнеш отново да се срещаш с внучката ми. Животът стана много скучен, откакто ти напусна сцената.
— Тя разби сърцето ми — каза Морели.
Баба поклати глава.
— Тя не умее да върши такива работи.
Думите й доставиха удоволствие на Морели.
— Е, време е да тръгвам — каза баба. — Тук няма нищо за гледане. Капака на ковчега са го заковали. Освен това в девет часа започва филм с Джеки Чан и не искам да го изтърва. И-иху! — завърши баба, като направи движение, наподобяващо елемент от кунгфу. — Ако искаш, можеш да дойдеш да го гледаш у нас — каза тя на Морели. — Освен това ни остана и кекс.
— Предложението звучи много примамливо, обаче тази вечер съм служебно зает — отвърна Морели. — На работа съм. Трябва да сменя един колега.
Излязохме. Бънчи не се виждаше никъде. Значи човек можеше да се отърве от него, като го нахрани. Оставих баба и продължих към апартамента си. Направих кръг около паркинга и огледах пространството между колите. Исках да се уверя, че Рамирес не ме причаква.
Когато влязох, Рекс въртеше колелото си. В момента, когато лампата светна, спря и размърда мустаци към мен.
— Храна! — извиках и му показах кафявата книжна кесия, която винаги получавах след вечеря у родителите си.
— Агнешко, картофено пюре, зеленчуци, буркан туршия от цвекло, два банана, сто грама шунка, половин хляб и парче ябълков кекс. — Отчупих парченце от кекса и го пуснах в чинийката на Рекс. Той така се оживи, че насмалко не падна от колелото си.
И аз щях да си хапна с удоволствие малко кекс, обаче се сетих за тясната черна рокля и вместо това изядох един банан. Бях много гладна, така че след банана си направих сандвич с шунка. След сандвича продължих с агнешкото. Накрая се предадох и изядох и кекса. Значи сутринта трябваше да стана рано и да потичам. Е, може би. Не! Непременно щях да потичам. Знаех как да постигна това. Щях да се обадя на Рейнджъра и да го поканя да потичаме заедно. Той щеше да се озове сутринта при мен и щеше да ме накара да поспортувам.