— Добре — казах. — Дано да намеря някой, който да се съгласи да обади Алфонс.
Отворих стъклената входна врата, влязох във фоайето и набързо се огледах, за да се уверя, че Рамирес не ме дебне някъде. Качих се по стълбището и се почувствах спокойна едва когато стигнах своята площадка. Откъм вратата на госпожа Каруът се разнасяше уханието на бекон. В апартамента на господин Волески трещеше телевизорът. Нормално утро. Делово утро. Само дето междувременно бях повръщала и един психопат ме бе изплашил до смърт.
Отключих вратата и заварих Бънчи. Беше се излегнал на дивана и четеше вестник.
— Трябва да престанеш да нахълтваш в апартамента ми. Невъзпитано е — казах.
— Нямаше да се чувствувам удобно, ако бях останал да те чакам на стълбищната площадка. И за теб не би било хубаво около дома ти да се въртят мъже. Хората могат да си помислят какво ли не.
— Ами тогава да се беше въртял около колата си на паркинга.
— Там е студено.
На вратата се почука. Надникнах през шпионката и видях господин Волески, съседа от отсрещната врата.
— Пак ли си ми взела вестника? — попита той.
Изтръгнах вестника от ръцете на Бънчи и го върнах на господин Волески.
— Хайде — казах на Бънчи. — Да те няма и довиждане.
— А ти днес какво ще правиш? Кажи ми го просто за сведение.
— Ще се отбия в офиса, а след това ще пообиколя района около „Гранд Юниън“.
— В офиса, казваш? Може и аз да се отбия. Да не забравя: кажи на Лула, че ще ми плати, задето завчера те изтървах заради нея.
— Извади късмет, че ти се размина без електрошок.
Той остана седнал на дивана, с ръце в джобовете.
— Би ли ми казала какво знаеш за фотокопията на масата ти?
Дявол да го вземе, бях забравила да ги прибера.
— Нищо особено.
— Нищо особено? Та това са части от човешко тяло в чувал за боклук.
— Това интересно ли ти е?
— Не знам чие е тялото, ако това те интересува — каза Бънчи и отиде до масата. — Двадесет и четири пози. Изщракана е цялата ролка. На две от тях чувалът е завързан. Това ме накара да се позамисля. Отгоре на всичко снимките са съвсем скорошни.
— Това как го разбра?
— От вестниците, които са напъхани в чувала заедно с частите от тялото. Използвах лупата ти. Виждаш ли ей този, цветния? Бас държа, че това е рекламното приложение на „Кмарт“ за „Мегачудовището“. Познах го, защото момчето ми ме помъкна към търговския център веднага след като видя рекламата.
— Ти и дете ли имаш?
— Това трябва ли да те изненадва? Живее с бившата ми жена.
— Тази реклама кога излезе?
— Обадих се по телефона и проверих. Миналия четвъртък. В деня преди изчезването на Фред.
— Откъде имаш тези снимки? — попита Бънчи.
— Намерих ги в бюрото на Фред.
Бънчи поклати глава.
— Фред май се е напъхал в някакви много големи лайна.
След като Бънчи излезе, взех душ, а сетне облякох джинси и черен пуловер. Напъхах го в джинсите и сложих колан. После пъхнах снимката на Фред в чантата си и отново се заех с лъжедетективска работа.
Първо се отбих в офиса, за да прибера парите, които ми се полагаха за Бригс.
— Хей, момиче, отдавна те чакаме — засмя се Лула. — Чухме, че си съдрала Бригс от бой. Заслужил си го е, ама мисля, че щом ще спукваме някого от бой, трябва да викаш и мен. И без това знаеше какъв мерак имах да понапляскам този малък разбойник.
— Така е — каза Кони. — Ти май имаш вкус към брутални действия.
— Нищо не съм му направила. Той падна по стълбището — казах.
Вини отвори вратата на кабинета си, подаде глава и викна:
— Колко пъти съм ти казвал да не удряш хората по лицето? Ще ги удряш по тялото, където следите не се виждат. Ще ги удряш по ташаците, по бъбреците…
— Той падна по стълбището! — повторих.
— Да де, ама ти го бутна, нали?
— Не!
— Това ми харесва — каза Вини. — Харесва ми, че лъжеш. Продължавай да отричаш. Това ми харесва. — След това се прибра в кабинета си и тресна вратата.
Дадох на Кони разписката за задържането на Бригс и тя ми написа чек.
— Ще ида да потърся свидетели — казах й.
Лула бе стиснала портмонето си.
— Ще дойда с теб. За всеки случай. Току-виж онзи Бънчи реши пак да те проследи. Ще имам грижата да го озаптя.
Усмихнах се. Работата обещаваше да е интересна.
Първо отидохме в ателието за фотокопирни услуги на шосе 33. Там направихме фотоувеличение на снимката на Фред и я размножихме заедно с текст с молба за информация за него.
Оттам отидохме в паркинга на „Гранд Юниън“. Изпитах разочарование, когато не видях Бънчи. Паркирах по-близо до магазина и след това с Лула взехме фотокопията и слязохме от колата.